Озова се на Второ Авеню; пред него беше „Блимпис“, а отзад се чуваше веселата песен на Мънго Джери. Хората се носеха край него като река — напред, назад, напред-назад. Не му обърнаха внимание отчасти, защото повечето вървяха с единствената цел да се махнат от града и защото в Ню Йорк незабелязването на околните бе просто начин на живот.
Еди повдигна дясното си рамо, за да нагласи презрамката на Роландовата торбичка, и се огледа. Вратата за Кала Брин Стърджис беше зад него, Роланд още седеше край входа на пещерата с отворена кутия в скута.
„Този проклет звън сигурно го влудява“ — помисли си Еди. В този момент видя как Стрелеца изважда два куршума и ги напъхва в ушите си: Еди се ухили: „Хитро, човече.“ Този номер бе проработил, за да не чуват бученето на изтъняването край магистрала 70. Дали сега щеше да му помогне, проблемът беше на Роланд. Еди имаше работа.
Той бавно се завъртя на място. Погледна назад и видя, че вратата също се е извъртяла. Ако беше като останалите, щеше да го следва навсякъде. Дори да останеше на място, Еди нямаше много да се отдалечава. Забеляза още нещо: вече не изпитваше усещането за дебнещ мрак. Вероятно защото наистина беше тук, не просто в тодаш. Ако наоколо скитаха ходещи мъртъвци, нямаше да ги забележи.
Еди отново нагласи презрамката на торбичката и тръгна към „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.
Хората му правеха път, но това не беше достатъчно доказателство, че наистина е тук; така постъпваха и когато бе в тодаш. Накрая Еди нарочно се сблъска с млад мъж, носещ не едно, а две дипломатически куфарчета — велик ловец на ковчези в бизнеса.
— Ей, чш, гледай си в краката! — извика бизнесменчето.
— Извинявай, пич, извинявай. Абе, би ли ми казал кой ден…
Бизнесменчето го отмина, преследвайки вероятно ранен инфаркт, ако се съди по вида му. Еди си спомни един стар нюйоркски виц: „Извинете, господине, бихте ли ми казали как да стигна до кметството, или да си го начукам?“ Не се сдържа и избухна в смях.
Когато се съвзе, отново тръгна. На ъгъла на Второ и Четирийсет и четвърта някакъв мъж зяпаше витрината на магазин за обувки.
— Моля за прошка, бихте ли ми казали кой ден е? — попита Еди.
— Четвъртък. Двайсет и трети юни.
— 1977-а ли?
Мъжът се усмихна едновременно озадачено и насмешливо и вдигна вежди:
— 1977-а, самата тя. Ще е така още… олеле, цели шест месеца. Гледай ти.
— Благодаря, сай.
— Благодаря какво!
— Нищо — отвърна Еди и отмина.
„Само три седмици до петнайсети юли — помисли си. — Прекалено бързо тече това време.“
Да, но ако убеди Калвин Тауър да продаде парцела сега, времето нямаше да е от значение. Навремето Хенри се беше хвалил пред приятелите си, че ако си науми, малкото му братле може да убеди дори дявола да се самозапали. Еди се надяваше да е запазил част от тази способност. Можеше да сключи сделката с Калвин Тауър, да инвестира в недвижима собственост, а после може би да се порадва още известно време на задъханото нюйоркско ежедневие. Да празнува. Може би с шоколадов крем или…
Мислите му бяха прекъснати, когато някой се блъсна в него и изруга. Еди не му обърна внимание. Тъмносивият линкълн отново беше там — този път не до пожарния кран, а през две къщи от книжарницата. Колата на Балазар.
Еди отново пое по тротоара. Вече се радваше, че Роланд го бе склонил да вземе револвера. И че барабанът е пълен.
Менюто отново беше там (специалитет на деня беше ню-ингландско варено, състоящо се от Натаниъл Хотърн, Хенри Дейвид Тороу и Робърт Фрост; десерт по избор — Мери Маккарти или Грейс Металиъс), но на вратата висеше табелка: СЪЖАЛЯВАМЕ, ЗАТВОРЕНО Е.
Според електронния часовник на „Кулите на килата“ часът бе едва 15.14. Кой затваря в три и четвърт в работен ден?
Някой, който има специален клиент, предположи Еди. Ето кой.
Той заслони лицето си с длани и надникна в „Ресторант за мисълта“. Видя кръглата масичка с детските книжки. Отдясно беше барът, пренесен сякаш от края на миналия век, но сега на него не седеше никой, дори Арон Дипно. Касата също бе празна и на нея се мъдреше оранжева табелка: НЕ РАБОТИ.
Книжарницата беше празна. Калвин Тауър бе извикан някъде, може би имаше семейни проблеми…
„Да, има проблеми — прозвуча хладният глас на Стрелеца в ушите на Еди. — И причината е тази сива автокаляска. Погледни пак щанда, Еди. Поне веднъж използвай очите си за гледане, вместо просто да пропускаш светлината през тях.“