— Човече, не те познавам, но познавам добре шефа си. Той няма да се откаже.
— Ще се откаже. Защото Тауър няма да има вече какво да продава. Парцелът вече няма да е негов. Слушай ме сега, Джак, слушай много внимателно. Чуй ме ка-ми, не ка-май. Тоест умно, не глупаво.
Еди се наведе. Джак се втренчи в него като хипнотизиран — от кафявите му, изцъклени очи, от зловещо хилещата се уста, сега на една целувка разстояние от устата на мафиота.
— Господин Калвин Тауър има нови покровители, по-могъщи и по-жестоки, отколкото можеш да си представиш. Пред тях Ил Роче е като облечено в розово хипи на фестивала „Удсток“. Трябва да го убедиш, че с издевателства върху Тауър нищо няма да спечели, а ще загуби много.
— Не мога…
— Колкото до теб, знай, че този човек е белязан със знака на Гилеад. Само да го докоснеш — ако кракът ти стъпи отново в тази книжарница, — ще дойда в Бруклин и ще убия жена ти и децата ти. После ще намеря майка ти и баща ти и ще заколя и тях. Ще убия сестрите на майка ти и братята на баща ти. Ще убия бабите и дядовците ти, ако са още живи. Накрая ще се разправя с теб. Вярваш ли ми?
Джак Андолини се втренчи в лицето над него — в кръвясалите очи и хилещата се, озъбена уста. Зениците му се разшириха от ужас. Той вярваше. Освен това със сигурност знаеше доста неща за Балазар и за тази сделка. Може би повече, отколкото подозираше.
— Ние сме много — продължи Еди — и имаме една задача: да защитаваме… — Едва не изтърси „да защитаваме розата“. — …да защитаваме Калвин Тауър. Ще наблюдаваме това място, ще наблюдаваме Тауър и неговите приятели, хора като Дипно. При тези думи клепачите на Андолини трепнаха.
— Ако някой посмее да дойде тук и дори само да повиши тон на Тауър, ще избием всичките му близки и най-накрая него. Това важи за Джордж, за Чими Дрето, за Трикс Постино… и за брат ти Клаудио.
Андолини се ококорваше все повече при всяко име; при споменаването на брат му за миг затвори очи. Еди си помисли, че може би е постигнал своето. Дали Андолини щеше да убеди Балазар, беше друг въпрос. „Всъщност няма голямо значение — помисли си хладно. — Когато Тауър ни продаде парцела, неговата съдба вече не ни интересува.“
— Откъде знаеш толкова много? — попита Андолини.
— Няма значение. Само предай съобщението ми. Нека Балазар да каже на приятелите си в „Сомбра“, че парцелът вече не се продава. Да им каже, че Тауър вече е под закрилата на хората от Гилеад, които носят твърд калибър.
— Твърд?…
— Имам предвид, че са по-опасни от всеки, с когото Балазар някога се е срещал, в това число от хората в „Сомбра“. Кажи му, че ако се инати, Бруклин ще бъде заринат с трупове. И много от тях ще са на жени и деца. Искам да го убедиш.
— Аз… ох, ще опитам.
Еди се изправи и се отдръпна. Сред локвата бензин и парченцата стъкло Джордж Бионди се размърда и изстена. Еди даде знак на Джак да се изправи.
— Вложи цялото си старание — завърши.
Тауър наля две чаши кафе, но не можа да отпие от своето. Ръцете му трепереха твърде силно. След като го погледна няколко пъти (като си мислеше за един герой от филма за обезвреждането на бомби, който бе загубил самообладание), на Еди му стана жал за него и преля половината от кафето му в своята чаша.
— Опитай сега — предложи и побутна чашата към книжаря.
Тауър отново бе сложил очилата си, но те бяха деформирани и му стояха накриво. Лявото стъкло бе напукано. Двамата седяха от двете страни на мраморния барплот. Книжарят бе взел книгата, която Андолини заплашваше да изгори, и я беше сложил до кафеварката. Сякаш се боеше да я изгуби от поглед.
Тауър взе чашата с трепереща ръка (не носеше пръстен, забеляза Еди) и я изпи наведнъж. Еди не разбираше защо предпочита да пие такова лошо кафе чисто. Той лично го обичаше със сметана. Сега обаче, след толкова месеци с Роланд (а може би дори година), това му се струваше най-прекрасното кафе на света.
— По-добре ли е? — попита той.
— Да.
Тауър погледна през витрината, сякаш очакваше връщането на сивия линкълн, който преди десет минути бе изчезнал яко дим. После се обърна към Еди. Все още се боеше от младежа, но паническият му страх беше понамалял, след като Еди прибра огромния револвер в износената кожена торбичка. На Калвин Тауър му се струваше, че заедно с оръжието младежът е прибрал и най-свирепите черти на характера си. Това беше добре, защото книжарят започваше да си мисли, че заплахите за убийство на мафиотите и целите им семейства са били блъф.