— Къде е приятелят ти Дипно днес? — попита Еди.
— На онколог. Преди две години Арон започна да вижда кръв в тоалетната чиния, когато облекчаваше червата си. Ако беше по-млад, щеше да си каже: „Шибани хемороиди“, и да си купи мехлем. Като мине седемдесетте, човек си мисли най-лошото. Случаят му е сериозен, но не е неспасяем. Като си стар, ракът се разпространява по-бавно; дори той едва крета. Забавна мисъл, а? Както и да е, опекоха го с радиация и го разкараха, но Арон казва, че от рака отърване няма. На всеки три месеца ходи на преглед. Добре, че не е тук. Може да е дъртофелник, но е луда глава.
„Трябва да запозная Арон Дипно с Джейми Джафърдс — помисли си Еди. — Могат да играят на замъци вместо на шах и да си дрънкат колкото искат врели-некипели.“
Тауър се усмихна тъжно. Намести очилата си; за момент те останаха в правилно положение, после пак се килнаха. Изкривени, по незнайна причина му придаваха леко чалнат и уязвим вид.
— Той е луда глава, а аз съм страхливец. Може би затова сме приятели — допълваме се.
— Не си ли твърде строг към себе си?
— Не мисля. Психоаналитикът ми казва, че ако искаш да разбереш какви ще бъдат децата на дадени мъж и жена, просто трябва да погледнеш родословното дърво. Също казва…
— Моля за прошка, Калвин, но изобщо не ми дреме за психоаналитика ти. Ти си запазил онзи парцел и това ми е достатъчно.
— Не ми приписвай заслуга за това. То е като тази… — Тауър посочи книгата до кафеварката — …и останалите, които онези негодници заплашваха да изгорят. Просто не обичам да се разделям с вещите. Когато първата ми жена поиска развод и я попитах защо, тя отвърна: „Защото не знаех какво ме чака. Мислех, че взимам мъж, а ти се оказа вехтошар.“
— С парцела е друго.
— Така ли? Наистина ли смяташ така?
Тауър го изгледа удивено. Когато вдигна чашата си, ръката му вече не трепереше толкова неудържимо.
— А ти как мислиш?
— Понякога го сънувам. Всъщност не съм стъпвал там, откакто закусвалнята на Томи Греъм фалира и платих да съборят постройката. И за оградата, разбира се, която ми струваше цяло състояние. Сънувам, че там има поляна с цветя. Розова градина. И че не свършва на Първо Авеню, а продължава в безкрайността. Странен сън, а?
Еди беше сигурен, че Калвин Тауър наистина сънува такива неща, но му се стори, че вижда и друго в очите, скрити зад напуканите и изкривени очила. Тауър криеше много други сънища.
— Да, странно — съгласи се Еди. — Сега ми сипи още кафе, моля. Трябва да направим малко споразумение.
Тауър се усмихна и отново вдигна книгата, която Андолини бе заплашвал да запали: — Споразумение. Това е от тази книга.
— Така ли?
— Да.
Еди протегна ръка:
— Дай да видя.
Тауър се подвоуми, по лицето му се четяха смесени чувства.
— Хайде, Кал, няма да си избърша задника с нея.
— Не, разбира се. Извинявай. — За момент Тауър наистина изглеждаше, че съжалява като алкохолик след някое особено тежко напиване. — Просто… някои книги са много важни за мен. А тази е истинска рядкост.
Подаде я на Еди. Той погледна найлоновата обложка и дъхът му спря.
— Какво? — попита Тауър; с трясък остави чашата. — Какво има?
Еди не отговори. Илюстрацията на корицата показваше малка кръгла колиба от дървени колове и с покрив от борови клони. От едната и страна стоеше индиански воин с кожени панталони. Беше гол до кръста и държеше томахавка пред гърдите си. На заден план старомоден парен локомотив прекосяваше прерията, бълвайки черен дим в синьото небе.
Заглавието на книгата бе „Коганът“. От Бенджамин Слайтман Мл.
Калвин Тауър го питаше дали му е лошо, но гласът му звучеше сякаш от километри. Еди му отговори като в сън, че нищо му няма. Бенджамин Слайтман Мл. с други думи, Бен Слайтман Младши. И…
Еди отблъсна пълната ръка на Тауър, който се опита да си вземе книгата. Бавно преброи буквите в името на автора. Разбира се, деветнайсет.
Той изгълта нова чаша кафе, този път без сметана. После отново взе книгата.