— Да. А ти?
— Да, но… Роланд, можеш ли да дойдеш тук? Нужна ми е малко помощ.
Роланд се замисли и поклати глава:
— Кутията може да се затвори, докато съм там. Със сигурност ще стане така. Така вратата също ще се затвори и ще останем отвъд.
— Не можеш ли да подпреш проклетия капак с камък или с кокал?
— Не. Няма да стане. Сферата е силна.
„И е на път да те подлуди“ — помисли си Еди. Лицето на Роланд изглеждаше изпито, както от отровата на гигантските раци.
— Добре — склони Еди.
— Побързай.
— Ще се опитам.
Когато се обърна, Тауър го наблюдаваше изпитателно.
— С кого говореше?
Еди се изправи и посочи вратата:
— Виждаш ли нещо там, сай?
Калвин Тауър погледна, понечи да поклати глава, после се взря по-внимателно.
— Виждам трептене. Като горещ въздух. Кой е там? Какво има там?
— Да си представим, че няма никого. Дай да видя сега какво си донесъл.
Тауър му подаде стар пощенски плик. Отгоре пишеше: „Стефан Торен“ и „Завещание“. Отдолу внимателно бяха изрисувани древните символи, които стояха на вратата и на кутията: „Това вече е напредък“ — помисли си Еди.
— Едно време в този плик беше завещанието на прапрапрадядо ми — обясни Калвин Тауър. — Носеше датата 19 март 1846 година. Сега вътре има само едно листче, на което е написано едно име. Ако ми кажеш кое е името, младежо, ще направя каквото искаш.
„Поредната загадка“ — рече си Еди. Само че този път от правилния отговор зависеха не четири живота, а съществуването на цялата мултивселена. „Слава Богу, че е лесна.“
— Дисчейн — каза на глас. — Първото име е или Роланд, както се казва моят дин, или Стивън, което е името на баща му.
Калвин Тауър пребледня. Еди се почуди как се задържа на краката си.
— Боже Всемогъщи! — възкликна книжарят.
С треперещи пръсти извади от плика старо, пожълтяло листче; разгъна го на плота, за да могат и двамата да прочетат написаното с изящния почерк на Стефан Торен:
Роланд Дисчейн от Гилеад
наследник на Елд
СТРЕЛЕЦ
Разговаряха още петнайсетина минути и вероятно си казаха важни неща, но истинската развръзка бе дошла, когато Еди спомена името, написано от прапрапрадядото на книжаря четиринайсет години преди Гражданската война.
По време на този разговор Еди узна удивителни неща за Тауър. Изпитваше уважение към този човек (уважаваше всеки, способен да издържи повече от двайсет секунди срещу горилите на Балазар), но не го харесваше много. Книжарят му се струваше леко глуповат. Може би нарочно се правеше на такъв, а може би мозъкът му бе промит от психоаналитика му — с приказки как трябва сам да се грижи за себе си, как трябва да бъде капитан на собствения си кораб, да кове собствената си съдба и подобни. С други думи, всичко, с което да оправдае факта, че е един егоистичен негодник. Че дори е благородно. Когато Тауър му каза, че Дипно е единственият му приятел, Еди не се изненада. Изненадващо бе това, че изобщо има приятел. Този човек никога не можеше да бъде част от ка-тет и на Еди никак не му хареса, че съдбите им са толкова тясно свързани. „Довери се на ка — помисли си. — Нали това му е работата?“
Да, такава беше работата на ка, но това не означаваше, че трябва да му харесва.
Еди попита Тауър дали има пръстен с надпис „Екс ливерис“. Книжарят го изгледа недоумяващо, после се засмя и каза, че сигурно има предвид „Екс либрис“. Порови из една полица, взе някаква книга и показа на Еди металната плочка на корицата. Еди кимна.
— Не — каза Тауър, — но би било много подходящ подарък за човек като мен, нали? — Изгледа изпитателно Еди.
— Защо питаш?
На Еди обаче не му се обсъждаше спасението на един човек, който в момента кръстосваше тайните пътища на Америка. Бе постигнал вече своето и трябваше да се върне през неоткритата врата, преди Черната тринайсетица съвсем да побърка Роланд.
— Няма значение — отвърна, — но ако ти попадне такъв пръстен, вземи го. Има още нещо, преди да си тръгна.
— Казвай.
— Искам да ми обещаеш, че веднага щом напусна това място, и ти ще се махнеш.
Тауър отново; се намуси. Това бе може би най-противната му черта.
— Ами… честно да си призная, не съм сигурен, че ще мога. Вечерно време е най-натоварено… хората обичат да преглеждат книгите в края на работния ден… и господин Брайс ще мине да види първото издание на „Неспокоен въздух“, романа на Ървин Шоу за радиото и епохата Маккарти… трябва да видя дали нямам ангажименти и…