Продължи да дърдори в същия дух, докато Еди не го прекъсна с изключително любезен тон:
— Обичаш ли топките си, Калвин? Привързан ли си към тях, както те към теб?
Тауър, който тъкмо се чудеше на глас кой ще храни Серджо, ако той се изнесе така ненадейно, замълча и го погледна озадачено, сякаш тази дума не му беше позната. Еди се опита да му помогне:
— Топки. Ташаци. Тестиси.
— Не разбирам…
В чашата на Еди вече нямаше кафе. Той наля малко сметана и я изпи. Беше много вкусна.
— Споменах, че ако останеш, съществува опасност да изядеш голям пердах. Вероятно точно оттам ще започнат — от топките ти. Колкото до момента, когато това ще се случи, основното, от което зависи, е движението.
— Движение — измънка Тауър.
— Да — потвърди Еди и отпи нова глътка сметана, сякаш беше бренди. — Зависи от времето, за което Джак Андолини ще стигне до Бруклин и Балазар ще напълни някой микробус с биячи и ще го изпрати насам. Надявам се Джак да е бил твърде шокиран, за да се сети да телефонира. Да не си мислеше, че Балазар ще чака до утре? Че ще потърси умния съвет на доверени служители като Кевин Блейк и Чими Дрето? — Еди вдигна един след друг два пръста; под ноктите му имаше прах от друг свят. — Първо, те нямат капка ум. И, второ, той не приема съвети от никого. Чуй ме, Кал. Балазар ще реагира като всеки мафиотски деспот: ще действа мигновено. Задръстванията малко ще ги забавят, но ако си още тук в шест, най-късно шест и половина, можеш да целунеш топките си за последно сбогом. Ще ти ги клъцнат като едното нищо и ще обгорят раната с някоя запалка, като онези…
— Стига! — промълви Тауър; беше позеленял. — Ще отида на хотел във Вилидж. Има два, които подслоняват изпаднали писатели и артисти. Стаите са грозни, но не са лоши. Ще се обадя на Арон и утре сутринта заминаваме на север.
— Чудесно. Но първо кажи в кой град ще отидете. Защото трябва да поддържаме връзка.
— Как да избера? Не знам нито един град в Нова Англия на север от Уестпорт, Кънектикът!
— Можеш да избереш, когато се настаниш в хотела. Утре сутрин, преди да тръгнете, прати Арон при запустелия парцел. Нека да напише пощенския код на града върху оградата. — Изведнъж на Еди му хрумна неприятна мисъл:
— Нали имате пощенски кодове? Въведени са вече, нали? Тауър го изгледа като ненормален:
— Разбира се, че има!
— Добре. Да напише кода от страната на Четирийсет и шеста. На самия ъгъл. Ясно ли е?
— Да, но…
— Утре вероятно няма да наблюдават книжарницата, защото ще решат, че си се уплашил и си се чупил. Ако все пак я наблюдават, няма да се сетят да поставят човек при парцела. Ако изпратят някого там, ще го накарат да наблюдава Второ Авеню, а ако все пак наблюдава Четирийсет и шеста, ще очаква теб, не Дипно.
Тауър се усмихна; Еди си отдъхна и му отвърна със същото.
— Ами…, ако все пак очакват Арон?
— Накарай го да облече дрехи, които не носи обикновено. Ако ходи с дьнки, да сложи костюм. Ако предпочита костюми…
— Да носи дънки.
— Точно така. Не е зле да сложи и черни очила, стига да не е твърде облачно. Накарай го да вземе черен флумастер. Да не се старае да пише красиво. Просто да мине, да се престори, че чете някой афиш, да надраска цифрите и да се маха. И да гледа да не оплеска всичко, за Бога!
— Как ще ни откриете, когато пристигнете в града?
Еди си спомни за магазина на Тук и разговора им с хората от града, когато бяха дали възможност на всеки да им задава въпроси.
— Отидете в местната бакалия. Разговорете се с местните. Разправяйте на всеки, че пишете книга или ще рисувате кошовете за лов на омари. Така ще ви открием.
— Добре. Хитър план. Браво, младежо.
„Това е призванието ми“ — помисли си Еди, но каза само: — Сега трябва да вървя. Твърде дълго се застоях.
— Преди да си тръгнеш, можеш да ми помогнеш за още нещо? — спря го Тауър и обясни какво иска.
Еди се ококори. Когато Тауър свърши (не му отне много време), той избухна:
— Това са пълни глупости!
Тауър кимна към вратата на магазина, където се виждаше леко трептене. То караше минувачите да изглеждат като привидения.
— Там има врата. Ти сам го каза и аз ти вярвам. Не я виждам, но забелязвам, че има нещо.