— Ти си луд! Пълна откачалка!
Еди не искаше да го обижда, но как можеше съдбата му да е толкова тясно свързана с човек, способен да поиска такова нещо?
— Може да съм, може и да не съм. — Тауър скръсти ръце на широките си, но отпуснати гърди; говореше тихо, но погледът му бе твърд. — И в двата случая това е условието ми да изпълня онова, което искаш от мен. С други думи, да се поддам на твоята лудост.
— О, Кал, за Бога! В името на Господ и Исус Човека! Аз само искам да изпълниш волята на Стефан Торен. Тауър продължи да го гледа неумолимо:
— Стефан Торен отдавна е мъртъв, а аз съм жив. Казах ти условието си. Единственият въпрос е дали…
— Да, да, ДА! — изкрещя Еди и допи бялата течност в чашата си; после надигна цялата кутия и я изпразни в гърлото си. — Добре. Хайде.
Роланд виждаше книжарницата като на забързан кадър. Искаше му се Еди да приключва вече. Въпреки куршумите в ушите си той чуваше камбанния звън, а и нищо не можеше да спре вонята: ту на нагорещен метал, ту на разложено месо ту на вкиснал кашкавал, ту на загорял лук. Очите му сълзяха и това вероятно бе една от причините да вижда размазано през вратата.
Много по-отвратителен от звъна и вонята бе начинът, по който сферата измъчваше болните му стави, прорязваше ги сякаш с парченца стъкло. Засега лявата му ръка бе прищракала само два пъти, но той не си правеше илюзии; болките щяха да се усилват, докато кутията оставаше отворена, а Тринайсетицата — непокрита. Щяха да поотслабнат, когато отново прибере сферата, но не му се вярваше съвсем да изчезнат. А това може би бе само началото.
Сякаш за потвърждение силна болка проряза дясната му бедрена става. Имаше чувството, че е пълна с разтопено олово. Започна да я разтрива, макар да знаеше, че няма смисъл.
— Роланд!
Гласът прозвуча приглушено, но определено беше на Еди. Роланд вдигна поглед и видя, че приятелят му и Тауър носят някакво шкафче, пълно с книги.
— Роланд, би ли ни помогнал?
Болката така се бе загнездила в коленете и хълбоците му, та не беше сигурен, че ще може да се изправи…, но стана, и то с лекота. Не знаеше какво е забелязал Еди, но не искаше да му дава повече поводи за тревога. Поне докато не изпълнят задачата си в Кала Брин Стърджис.
— Ние ще бутаме, а ти дърпай!
Роланд кимна и шкафчето мина през вратата. За миг се задържа наполовина в пещерата, наполовина в „Ресторант за мисълта“. После Роланд го хвана и го издърпа. То се потътри по пода на пещерата, като разместваше камъчета и кости.
След като мина, капакът на кутията започна да се затваря. Вратата също.
— Не, няма да стане — изръмжа Роланд. — Няма да се затвориш, гадино.
Пъхна двата си здрави пръста под капака на кутията. Вратата остана открехната. Толкова стигаше. Сега дори зъбите му бръмчаха.
Еди бе останал за последен кратък разговор с Тауър, но Роланд вече не се интересуваше, дори да си споделяха най-важните тайни за вселената.
— Еди! Еди, идвай бързо!
Еди грабна торбичката и прекрачи прага. В момента, в който премина през вратата, Роланд затвори кутията. След секунда вратата се затвори с леко изщракване. Звънът секна. Болката, разкъсваща ставите на Роланд, също. Облекчението бе така огромно, че той изкрещя. После затвори очи, сведе глава и остана неподвижен няколко секунди.
— Благодаря — промърмори накрая. — Благодаря, Еди.
— Няма защо. Да се махаме от тази пещера, как смяташ?
— Съгласен съм. В името на боговете, съгласен съм.
— Не го харесваш много, а? — попита Роланд.
От връщането на Еди бяха минали десет минути. Бяха се отдалечили малко от пещерата и бяха спрели зад малка скална издатина на пътеката. Беше се разразила буря, но тук се намираха сравнително на завет. Въпреки това единични пориви развяваха косите им и караха дрехите им да плющят. Роланд се радваше на вятъра. Надяваше се да го използва като оправдание, че толкова бавно свива цигарата си. Въпреки това чувстваше погледа на Еди върху себе си; бруклинският младеж (някога тъп и ненаблюдателен почти колкото Андолини и Бионди) разбираше много неща.
— Тауър ли имаш предвид?
Роланд го изгледа насмешливо:
— Кого другиго? Котарака?
Еди изръмжа. Поемаше дълбоко чистия въздух. Хубаво беше тук. Да се пренесе наистина в Ню Йорк, бе по-добре от тодаша — не беше изпитал онова чувство за дебнещ мрак и изтъняване, — но, за Бога, този град така вонеше] Най-вече на коли (дизеловите газове бяха най-отвратителни), но имаше хиляди други миризми. Не на последно място сред тях бе мирисът на хиляди човешки тела, неприкрит от разнообразните дезодоранти и парфюми. Нима хората не осъзнаваха колко отвратително смърдят, когато са наблъскани така? Еди предполагаше, че не. Самият той някога бе сред тях. Някога беше готов да убие човек, за да се върне там.