„Къде, по дяволите, са камерите? — зачуди се. — Как може никой да не ги вижда?“ „Усмихнете се, това е «Скрита камера».“
Добре, но църквата… къщата на отеца… допреди няколко години тези сгради дори не бяха съществували. И то вътре. Вътре в къщата! Кой бе сложил камерата там и кога?
Джейк нямаше представа кога, но имаше ужасно предчувствие за онзи, който бе сложил камерата. Слава Богу, че бяха провели по-голямата част от разговора си на верандата и на двора. И все пак каква част от разговорите им бяха стигнали до Вълците — или техните господари? Каква част бяха записали тези шибани машини? Каква част бяха предали?
Джейк почувства болка в ръцете си и осъзна, че е стиснал юмруци и ноктите му се забиват в дланите. С усилие ги отпусна. Почти очакваше гласът, толкова наподобяващ Блейн Моно, да го попита какво прави тук. В залата обаче бе тихо, само мониторите леко бръмчаха и климатичните системи от време на време се задавяха. Погледна вратата и видя, че се е затворила. Това не го разтревожи — от тази страна вероятно лесно можеше да се отвори. Ако ли не, доброто старо число деветдесет и девет щеше да го изкара навън. Той си спомни как се беше представил пред хората от Кала в Павилиона: „Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд. От ка-тет деветдесет и девет.“ Защо го бе казал? Не знаеше. Госпожица Ейвъри им беше чела едно стихотворение, наречено „Завръщане“, от Уилям Бътлър Ийтс. Разправяше се за някакъв сокол, който се въртял в разширяваща се спирала. Точно така се въртеше всичко тук. За ка-тет деветнайсет (или деветдесет и девет, Джейк подозираше, че са едно и също) обаче спиралата постоянно се стесняваше, въпреки че светът около тях остаряваше, отпускаше се, разпадаше се. Сякаш бяха в торнадото, подхванало Дороти, за да я отнесе в страната на Оз. Джейк имаше силно предчувствие, че всичко ще се повтори и те ще виждат едни и същи неща все по-често, защото…
На един от мониторите нещо се раздвижи. Той го погледна и видя бащата на Бени и Анди, робота-вестоносец, на охраняваното от кактуси възвишение. Бодливите клони се извъртяха, за да препречат пътя им — и може би да набучат жертвата на шиповете си. Анди обаче нямаше от какво да се бои. Замахна и счупи единия клон наполовина. Той падна в прахта и изпусна бял сок. Може би не беше сок, замисли се Джейк. Може би бе кръв. Във всеки случай кактусът бързо се отдръпна. Анди и Бен Слайтман спряха за момент, може би, за да обсъдят станалото. Мониторите нямаха достатъчна разделителна способност, за да покажат дали устата на човека се движи. Паника скова Джейк. Тялото му като че изведнъж натежа, сякаш бе попаднало в обсега на гравитацията на някоя голяма планета, като Юпитер или Сатурн. Дъхът му секна, гърдите му отказваха да се движат. „Сигурно така се е почувствала Златокоска, когато се събудила в креватчето и чула завръщането на трите мечки.“ Той не беше изял кашата и не бе счупил столчето на малкото мече, но знаеше твърде много тайни. Всъщност всички те водеха до една по-голяма тайна, една чудовищна тайна. Те идваха. Идваха в Когана.
Ко го гледаше тревожно, изпънал до скъсване дългия си врат, но Джейк почти не го забелязваше. Пред очите му плаваха черни петна. Сигурно щеше да припадне. Щяха да го намерят проснат на пода. Ко вероятно щеше да го защити, но ако Анди не се разправи със зверчето, Бен Слайтман щеше да го стори. Навън имаше поне четири мъртви скални котки и таткото на Бени бе убил поне една от тях с верния си, ба. Един малък, лаещ скункс нямаше да е проблем за него.
„Толкова ли си бил страхлив? — прозвуча в главата му гласът на Роланд. — Защо им е да те убиват? Защо просто не те изпратят на запад с ония нещастници, които са забравили лицата на бащите си?“
Той се окопити. Пое дълбоко въздух, докато белите дробове го заболяха. Издиша силно. Удари си плесница.
— Ейк! — изкрещя укорително Ко.
— Добре съм.
Джейк погледна мониторите, показващи кухнята и спалното помещение, и реши, че второто е по-подходящо. В кухнята нямаше къде да се скрие. Можеше да има килер, но какво щеше да стане, ако нямаше? Щеше да се провали.
— Ко, при мен — извика Джейк и прекоси бръмчащата зала под ярката флуоресцентна светлина.