— ЗАЩО?
Гласът беше хладен. Не принадлежеше на човешко същество, Джейк бе сигурен в това. Побиваха го тръпки само като го чуеше.
— Ами, за да се даде урок на свещеника — отвърна Слайтман, сякаш беше очевидно. — За назидание!
— КАЛАХАН СКОРО НЯМА ДА СЕ НУЖДАЕ ОТ НАЗИДАНИЕ. КАКВО Е ДРУГОТО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ?
Когато заговори отново, Слайтман звучеше уплашено. Джейк искрено се надяваше негодникът да трепери от страх. Наистина той искаше да спаси сина си, но защо си мислеше, че това му дава право…
— Може да са били карти. Отдавна ми беше хрумнало, че човек, който притежава книги, може да има и карти. Може да им е дал карти на Източните земи, водещи към Тъндърклап — те не крият, че следващата им цел е именно там. Дори да имат карти, те няма да им послужат много. Догодина северът ще се смени с изток, а по-догодина най-вероятно с юг.
От прашния килер Джейк изведнъж си представи как Анди наблюдава Слайтман. Сините очи на робота проблесваха. Слайтман сигурно не знаеше — никой в Кала не знаеше, — но бързото мигане на електрическите крушки бе начинът, по който DNF-44821-V-63 изразяваше веселото си настроение. Сега той се присмиваше на Слайтман.
„Защото знае истината-помисли си Джейк. — Защото знае какво всъщност е имало в торбата, Залагам кутия бонбони, че знае.“
Можеше ли да е сигурен? Възможно ли бе да проникне в мислите на робота?
„Ако е способен да мисли, можеш“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Стрелеца. Ами… тогава…
— Каквото и да е имало вътре, това е ясно доказателство, че възнамеряват да скрият децата в някое дере — продължи Слайтман. — Не в онази пещера…
— Не, не, не в онази пещера — намеси се Анди. — Там има прекалено много гласове. Ще изплашат децата! И още как!
DNF-44821-V-63, робот-вестоносец. Вестоносец. Джейк можеше да обвини Слайтман в предателство, но как би могъл някой да обвинява Анди? Той правеше онова, за което бе предназначен, и то беше щамповано на гърдите му. Отговорът бе под носа им. О, богове!
Междувременно бащата на Бени продължаваше да докладва на Финли О’Тего, който се намираше в Алгъл Сиенто, където и да беше това.
— Мината, която ни показа на картата на Тавъри, е „Глория“ и се намира само на два километра от Пещерата на гласовете. Този негодник обаче е триг. Може ли още едно предположение?
— ДА.
— Дерето, което води към мина „Глория“, се разклонява на юг на около половин километър преди нея. Това разклонение води до друга мина — „Редбърд две“. Техният дин разправя на всички, че смята да скрие децата в „Глория“, и мисля, че ще каже така и на събранието в края на тази седмица. Там смята да посрещне Вълците. Аз обаче подозирам, че ще ги скрие в „Редбърд“. Ще сложи Сестрите на Оризия да ги пазят и изобщо не подценявайте тези жени.
— КОЛКО?
— Мисля, че пет, ако вземе и Сейъри Адамс. Освен това неколцина мъже с ба. Ще прати и мургавелката да хвърля чиния, да знаете; чух, че била добра. Може би най-добра от всички. И в двата случая обаче вече знаем къде ще бъдат децата. Голяма грешка е да ги скрие на такова място, но той не подозира. Опасен е, но е остарял и мисленето му е закостеняло. Вероятно тази стратегия му е помогнала вече веднъж.
Да, разбира се. В Айболт Каньон срещу войниците на Латиго.
— Важното е да разберем къде ще бъдат той, младежът и момчето, когато дойдат Вълците. Може да съобщи на събранието, но дори да не го направи, по-късно ще каже на Айзенхарт.
— ИЛИ НА ОВЪРХОЛСЪР?
— Не. Айзенхарт е на негова страна. Овърхолсър — не.
— ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕШ КЪДЕ ЩЕ БЪДАТ.
— Знам. С Анди ще разберем и тогава пак ще дойдем на това прокълнато място. С това, кълна се в Исус Човека и Господарката Оризия, ще съм изпълнил дълга си. Може ли сега да се махаме?
— Един момент, сай — каза Анди. — Аз също трябва да докладвам.
Последва ново пронизително пищене. Джейк стисна зъби и накрая то спря. Финли О’Тего се изключи.
— Свършихме ли? — попита Слайтман. — Освен, ако не искаш да останеш.
— Нещо не ти ли се струва променено тук? — попита внезапно бащата на Бени и Джейк застина.
— Не — отвърна Анди, — но много уважавам човешката интуиция. Имаш ли някакво предчувствие, сай?
Последва кратка пауза. На Джейк тя му се стори цяла вечност. Докато чакаше, силно притискаше главата на Ко до крака си.