— Не — каза накрая Слайтман. — Сигурно съм прекалено нервен. Господи, как искам това да свърши! Отвратително е!
— Постъпваш правилно, сай — успокои го Анди и съчувственият му тон накара Джейк да стисне зъби. — Всъщност нямаш избор. Не си виновен, че си баща на единствения самотен близнак в Кала Брин Стърджис. Знам една песен, в която се разправя точно за това. Ако искаш, мога…
— Млъквай! — изписка задавено Слайтман. — Млъквай, дяволска тенекийо! Продадох ти проклетата си душа, това не ти ли стига? Трябва ли да ми досаждаш с глупостите си?
— Ако съм те обидил, моля за прошка от дълбините на хипотетичното си сърце.
Анди звучеше искрено. Смирено. Джейк обаче не се съмняваше, че очите му проблесват в безмълвен синкав кикот.
Заговорниците излязоха. Последва странна, безсмислена мелодия от високоговорителите (безсмислена поне за Джейк), после настъпи тишина. Той изчака достатъчно, за да им даде време да открият понито му, да се върнат, да го намерят и да го убият. След като преброи до сто и двайсет и Коганът остана празен, той се изправи (притокът на адреналин в тялото му го караше да се чувства като старец) и се върна в контролната зала. В този момент активираните със сензор за движение лампи навън изгаснаха. На монитора, показващ върха на възвишението, двамата скорошни посетители на Когана тъкмо минаваха между бодливците. Този път кактусите не помръднаха. Явно се бяха поучили. Джейк загледа отдалечаващите се Слайтман и Анди и разликата в ръста им го накара да се усмихне мрачно. Когато видеше такива Крачун и Малчо на улицата, баща му казваше: „Вкарайте ги в някой водевил.“ Това бе най-близкото подобие на шега, на което Елмър Чеймбърс беше способен.
Когато двамата посетители изчезнаха от екрана, Джейк огледа пода. Нямаше прах, разбира се. Нито прах, нито следи. Трябваше да провери това със самото си идване. Роланд със сигурност щеше да постъпи така. Роланд щеше да види всичко.
Джейк искаше да си тръгва, но реши да остане още малко. Ако видят прожекторите на Когана да се включват, Слайтман и Анди може би щяха да помислят, че е заради някоя скална котка (или може би онова, което Бени наричаше „бронебоец“), но можеше и да се усъмнят. Докато чакаше, той заразглежда различните контролни табла, много от които носеха марката „Ламерк индъстрис“. Видя също познатите емблеми на Джи И и Ай Би Ем, а също една непозната — на „Майкрософт“. Всички апарати носеха щампа „Произведено в САЩ“. Продуктите на „Ламерк“ нямаха такава.
Джейк бе почти сигурен, че някои от клавиатурите (бяха поне двайсетина) са свързани с компютри. Какви други джаджи имаше тук? Каква част още работеха? Имаше ли скрити оръжия? Нещо го караше да мисли, че отговорът на последния въпрос е „не“. Ако имаше някакви оръжия, най-вероятно щяха да бъдат изнесени и присвоени от Анди робота-вестоносец (многофункционален).
Накрая Джейк реши, че е безопасно да тръгне…, ако внимава и се върне в ранчото по заобиколен път. Почти бе стигнал до вратата, когато му хрумна още нещо. Имаше ли запис от посещението му с Ко в Когана? Пазеше ли се някъде? Той погледна работещите монитори, спря поглед върху онзи, който показваше контролната зала. Двамата с животинчето отново се виждаха. Камерата заснемаше цялото помещение.
„Зарежи тази работа, Джейк — посъветва го гласът на Стрелеца. — Няма как да го предотвратиш, затова се откажи. Ако започнеш да ровиш, има опасност да оставиш следи. Дори може да задействаш аларма.“
Мисълта за алармата го накара да побърза. Джейк вдигна Ко (повече за да му вдъхне кураж, отколкото за друго) и излезе. Понито чакаше, където го беше оставил, и сънливо подръпваше с уста клонките на храста. По земята нямаше следи… но Джейк забеляза, че и от него не остават дири. Под краката на Анди твърдата почва със сигурност щеше да се раздроби, но не и под неговите. Той не беше достатъчно тежък. Вероятно таткото на Бени също не беше.
„Стига си умувал. Ако те бяха надушили, щяха да се върнат.“
Сигурно беше така, но Джейк пак се чувстваше като Златокоска, измъкваща се на пръсти от къщата на трите мечки. Поведе понито по черния път към реката, после облече пончото и пъхна Ко в предния джоб. Когато яхваше кончето, животинчето се удари в седлото.
— Ох, Ейк!
— Стига си циврил — смъмри го Джейк, докато насочваше кончето към реката. — Пази тишина.
— Чина — съгласи се Ко и му намигна.
Джейк зарови пръсти в меката козина на скункса и го почеса там, където животинчето най-много обичаше. Ко затвори очи, проточи врат и се усмихна.