Когато останалите се включиха, Сузана си даде сметка, че децата са повече, отколкото и се беше сторило отначало, когато се бяха появили иззад ъгъла. Малко повече. Ушите и бяха преценили по-добре от очите и за това имаше обяснима причина.
На пръв поглед групичката изглеждаше по-малка, защото много от детските лица бяха еднакви — момичето на Анселмови например бе досущ като момчето, вървящо до нея. Братът и близнак. Всички деца в групичката бяха близнаци. Сузана изведнъж осъзна колко зловещо изглежда това, като всички странни повторения, на които се бяха натъкнали. Започна да и се повдига. Тогава почувства първата болка над лявото си око. Понечи да потърка челото си, но помисли: „Не, това е илюзия“, и свали ръка. Нямаше нужда да се разтрива. Това бе само илюзия, болка нямаше.
Анди посочи с палката си едно пълно момченце на не повече от седем години. То запя пискливо и останалите деца се разсмяха.
Хорът отговори:
Анди видя ка-тета на Роланд и весело помаха с палката. Децата също… половината щяха да се върнат о лигавени и малоумни, ако роботът постигнеше своето. Щяха да израснат като великани, ревейки от болка, и да умрат преждевременно.
— Махайте — каза Роланд и вдигна ръка. — Махайте, в името на бащите ви.
Еди се ухили до уши на робота и изсъска през зъби:
— Как си, развален грамофоне? Как я караш, превъртял роботе? Чудничко, а? Благодаря! Да ти го начукам в тенекиения задник!
Джейк избухна в смях. Петимата продължаваха да махат и да се усмихват. Децата също. Анди им помаха за последно и поведе веселия хор по главната улица, като запя:
— Комала девет, десет…
— Обожават го — отбеляза Калахан; по лицето му се изписа странно изражение на отвращение. — Децата на Кала винаги са обожавали Анди.
— Това скоро ще се промени — отбеляза Роланд.
— Други въпроси? — попита Стрелеца, когато Анди и децата отминаха. — Казвайте. Това е последна възможност.
— Джафърдс? — рече Калахан. — И известен смисъл той започна всичко това. Трябва да участва в решенията.
Роланд кимна:
— Имам работа за него. Ще я свършат заедно с Еди. Отче, този нужник под къщата на Росалита. Висок е и е стабилен.
Калахан вдигна вежди:
— Да, казвам благодаря. Тян и съседът му Хю Анселм го построиха.
— Можеш ли да му сложиш ново резе отвън?
— Да, но…
— Ако всичко върви по план, няма да е нужно да се заключва, но човек никога не може да бъде сигурен.
— Не, не може, но ще направя както желаеш.
— Какво си намислил, сладурче? — попита Сузана със странно нежен глас.
— Имам малък план. Както винаги. Най-важното отсега нататък е да не вярвате на нито една моя дума, след като станем оттук, изтърсим прахта от задниците си и се присъединим към жителите на Кала. Особено на онова, което ще кажа на събранието. — Той ги изгледа с усмивка; сините му очи обаче бяха хладни като ледени кубчета. — Баща ми и бащата на Кътбърт си бяха измислили едно правило: първо са усмивките, после са лъжите. Накрая идва стрелбата.
— Тя почти е дошла — отбеляза Сузана.
Роланд кимна:
— Всичко ще стане толкова бързо, че после ще се чудите за какво са били всички тези планове и разговори. Всичко ще се реши за пет минути, изпълнени с кръв, болка и глупост. — Замисли се, сетне добави: — После винаги чувствам вина. Както когато с Бърт отидохме да видим обесения.
— Имам един въпрос — каза Джейк.
— Слушам те.
— Ще победим ли?
Роланд мълча толкова дълго, че Сузана се разтревожи. Накрая отвърна: