Калахан благодари за информацията и тръгна обратно. От време на време се пощипваше, за да се увери, че това наистина се случва. Жадно вдишваше наситения с отровни въглеводороди въздух и се наслаждаваше на всеки шум: от пърденето на автобусите (някои с реклами на „Ангелите на Чарли“) до думкащите пневматични чукове и непрестанно свирещите клаксони. Когато наближи музикалния магазин, той спря за момент, хипнотизиран от музиката, изливаща се от тонколоните на входа. Беше старо парче, което не бе чувал от години, но много популярно по времето на Лоуъл. Пееше се нещо за вълшебния свирач.
— „Криспин Сейнт Питърс“ — промърмори. — Така се казваше. Мили Боже, Исусе, аз наистина съм тук. Аз наистина съм в Ню Йорк.
Сякаш за потвърждение една раздразнена жена изсъска до него:
— Някои могат да стърчат на едно място цял ден, но други имаме работа. Мръдни, бе, серсем!
Калахан се извини, но се съмняваше да го е чула (или да го оцени), и продължи. Чувството, че сънува, не го напусна до Четирийсет и шеста улица. Там чу песента на розата и всичко се промени.
Отначало долови само шепот, но когато се приближи, започна да чува много гласове, ангелски гласове, пеещи псалми в прослава на Господ. Никога не беше чувал нещо толкова прекрасно и чак се затича. Приближи се до оградата и се опря на нея. Заплака, не можеше да се сдържи. Хората вероятно го гледаха, но не го беше грижа. Изведнъж разбра много за Роланд и приятелите му и за пръв път се почувства един от тях. Нищо чудно, че имаха такова желание да продължат! Нищо чудно, щом трябваше да спасят това. От другата страна на тази облепена с афиши ограда имаше нещо… нещо толкова прекрасно…
Един младеж с вързана на опашка дълга коса и каубойска шапка се приближи и го потупа по рамото:
— Хубаво е тук, нали? Не знам защо, но е прекрасно. Идвам веднъж на ден. И знаеш ли какво? Калахан се обърна с насълзени очи:
— Какво?
Младежът прокара ръка по лицето си:
— Имах най-тежкия случай на акне в света. Бях по-пъпчив от жаба. Лицето ми приличаше на червива пица. Когато за почнах да идвам в края на март или началото на април… всичко се изчисти. — Той се изсмя. — Докторът, при когото ме пращаше баща ми, каза, че било от цинковия оксид, но мисля, че е заради мястото. Има нещо в това място. Чуваш ли го?
Макар че в главата на Калахан звучаха хиляди прекрасни гласове (чувстваше се като сред огромен катедрален хор), той поклати глава. Предположи, че е просто защитна реакция.
— Не, и аз не го не чувам — призна хипито. — Но понякога ми се струва, че чувам. — Вдигна два пръста.
— Мир, братко.
— Мир — отговори Калахан и му върна жеста.
Когато хипито с каубойските дрехи се махна, Калахан прокара пръсти по една грапава дъска и плакат с реклама за „Войната на зомбитата“. От всичко на света най-много му се искаше да прескочи оградата и да види розата… да коленичи пред нея и да и се възхищава. Улицата обаче гъмжеше от хора и много от тях вече го гледаха подозрително. Някои, като хипито каубой, без съмнение усещаха силата на това място. По-добре бе да изпълни задължението си към тази ангелогласна мощ (възможно ли бе да е просто една роза?), като я защитава. А това означаваше да защити Калвин Тауьр от онези, които бяха опожарили магазина му.
Като плъзгаше ръка по оградата, той зави по Четирийсет и шеста. Малко по-нататък по тази улица се намираше огромното зелено здание на хотел „Плаза“. „Кала, Калахан — помисли си той. — Кала, Калахан, Калвин. Комала едно, две, три! Роза в тоз парцел стои! Времето си не губи, бързо Калвин намери!“
Достигна края на оградата. Отначало не забеляза нищо и сърцето му се сви. Когато се вгледа на височината на коляното си, видя пет цифри, надраскани с черен флумастер. Бръкна в джоба си и извади моливчето, което винаги носеше. Откъсна ъгълчето на афиш за някаква булевардна пиеса и ги записа.
Не искаше да си тръгва, но трябваше; толкова близо до розата бе невъзможно да мисли трезво.
„Ще се върна“ — обеща в съзнанието си. Изведнъж за негово огромно учудване в главата му прозвуча нежен глас:
„Да, отче, когато поискаш. Идвай, комала.“
На ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста Калахан се озърна. Вратата още беше там, носеше се във въздуха на пет сантиметра от тротоара. Една възрастна двойка, туристи, ако се съди по пътеводителите в ръцете им, се приближи откъм хотела. Стигнаха до вратата и я заобиколиха. „Не я виждат, но я чувстват“ — помисли си Калахан. Ами ако имаше прекалено много хора и беше невъзможно да я заобиколят? Вероятно щяха да минат право през нея, без да почувстват нищо. Може би щяха да дочуят далечен звън и слаба миризма на прегорял лук или месо. И през нощта може би щяха да сънуват места, далеч по-странни от Града на забавленията.