Интуицията му подсказваше, че това е ключ. Но към каква врата?
Не знаеше, защото не можеше да прочете достатъчно думи. Книгата в ръцете му обаче сякаш пулсираше. Роланд си помисли, че тя може би е като розата…
…но имаше и черни рози, нали?
— Роланд, открих го! Малко градче в Централен Мейн. Казва се Ийст Стоунхам и е на шейсетина километра на север от Портланд… — Калахан тревожно изгледа Стрелеца. — Какво има?
— Звънът — задъхано обясни Роланд. — Въпреки куршумите, с които си бях запушил ушите, пак го чувах.
Вратата беше затворена и звънът на камбаните вече не долиташе до тях, но гласовете още звучаха. Бащата на Калахан се интересуваше дали според Дони онези списания, които бил намерил под леглото му, подхождали за добро християнско момче и какво щяла да каже майка му, ако разбере. Когато Роланд предложи да излязат от пещерата, отецът на драго сърце се съгласи. Твърде ясно си спомняше този разговор със стареца си. В крайна сметка бяха произнесли дълга молитва край леглото му и трите плейбоя отидоха в печката.
Роланд прибра кутията в розовата торба и отново я скри зад шкафа с ценните книги на Тауър. Беше върнал онази с църквата, но я обърна със заглавието надолу, за да може да я намери лесно. Когато излязоха, Роланд жадно пое свеж въздух.
— Сигурен ли си, че е само от звъна? — попита Калахан. — Човече, изглеждаш, сякаш си видял призрак.
— Тодашните камбани са по-страшни от призрак.
Това обяснение може би бе вярно, а може би не, но във всеки случай задоволи Калахан. Когато заслизаха по пътеката, Роланд си спомни обещанието, което бе дал на останалите и най-вече на себе си: никакви тайни повече в тета. Колко бързо бе нарушил думата си! Чувстваше обаче, че така е правилно. Поне бе прочел някои от имената в книгата. Другите сигурно също ги знаеха. По-късно щеше да им разправи, ако книгата се окажеше важна, както подозираше. Сега обаче само щеше да смути подготовката им за посрещане на Вълците. Ако победят, може би тогава…
— Роланд, наистина ли си добре?
— Да.
Той потупа Калахан по рамото. Другите щяха да прочетат книгата и така да разберат какво значение има. Може би сюжетът на романа бе просто измислица… но как бе възможно, когато…
— Отче?
— Да, Роланд?
— Новелата е вид приказка, нали? Измислена приказка?
— Да, но по-дълга. — И измислена.
— Да, това е художествената литература. Измислени истории.
Роланд се замисли на това. „Чарли Пуф-паф“ също бе измислена история, но в много отношения, в жизненоважни отношения не беше. И името на автора се беше променило. Имаше много светове, крепящи се на Кулата. Може би… Не, не сега. Не трябваше да мисли за това сега.
— Разкажи ми за града, в който са отишли Тауър и приятелят му.
— Не мога. Просто го открих в един телефонен указател на щата Мейн. Също и една опростена карта, на която се виж да къде е.
— Добре. Много добре.
— Роланд, сигурен ли си, че нищо ти няма?
„Кала — помисли си Роланд. — Калахан.“ Положи усилие и се усмихна. Положи усилие и потупа небрежно Калахан по рамото.
— Нищо ми няма. Да се връщаме по-бързо в града.
ПЕТА ГЛАВА
Събранието
Тян Джафърдс никога не се беше страхувал както сега, застанал на сцената в Павилиона пред цялото население на Кала Брин Стърджис. Знаеше, че вероятно не са повече от петстотин — най-много шестстотин, но напрегнатото им мълчание го тревожеше. Той погледна жена си за малко увереност, но не намери. Лицето на Заля изглеждаше слабо, мрачно и съсухрено, като на старица.
Времето също не предразполагаше към спокойствие. Небето бе ясносиньо и чисто, но изглеждаше твърде тъмно за пет часа. На югозапад се събираха големи черни облаци и слънцето се беше скрило зад тях точно когато Тян се качваше на сцената. Дядо му би нарекъл това време съдбоносно, предзнаменователно. Мълния разцепи постоянния мрак на Тъндърклап.
„Ако знаех, че ще се стигне до това, никога нямаше да започвам — помисли си той. — Този път Татко Калахан няма да го има, за да ме вади от водата.“ Макар че Калахан присъстваше, той стоеше при Роланд и приятелите му със скръстени ръце и кръстчето на Исус Човека върху черната си риза.