Тян си каза да престане с тези глупости. Калахан щеше да му помогне; чужденците също. Бяха дошли за това. Призванието им бе да помагат, дори да трябва да убиват, и да завършат мисията си. От тях се искаше само да представи Роланд и Стрелеца щеше да поеме нещата в свои ръце. Чужденецът бе танцувал комала на същата тази сцена и беше спечелил сърцата им. Тян не се съмняваше, че може пак да го направи. Само че този път щеше да е с танца на смъртта.
Защото именно смъртта бе най-важното за тези хора; тя беше като въздух и вода за тях. На онова първо събрание (възможно ли бе да е било преди по-малко от месец?) Тян беше говорил гневно и отчаяно, но един месец бе достатъчен, за да прецени залозите. Ами ако грешеше? Ако Вълците опожарят Кала с огнепръчките си, ако направят на кайма всички оцелели — млади и стари — с бръмчащите си смъртоносни топки?
Те го чакаха да заговори. Айзенхарт и Овърхолсър, Хавиер и Тук с целите си многобройни фамилии (макар че Тук нямаше близнаци в предпочитаната от Вълците възраст; какъв късметлия беше този търговец); Телфорд стоеше сред мъжете, а дебеличката му, но решителна съпруга — при жените; Стронг, Роситьр, Слайтман, Ханд, Росарио, Посела; манихейците, отново скупчени като тъмно мастилено петно, начело с Хенчик и младия Кантаб, когото децата толкова обичаха; Анди, още един любимец на хлапетата, с хилавите си метални ръце и тъмни очи; Сестрите на Оризия, наредени като лястовички върху жица (между тях и жената на Тян); и пастирите, ратаите, дори старият Бернардо, селският идиот.
Отдясно на Тян онези, които бяха разнасяли перото, се размърдаха тревожно. При обичайни обстоятелства двама близнаци бяха достатъчни за тази задача. В повечето случаи хората знаеха предварително за събранието и разнасянето на опопанаксовото перо бе само формалност. Сега (по идея на Маргарет Айзенхарт) за тази цел бяха изпратени шестима близнаци. Бяха обиколили града, малките стопанства и големите ферми с каруца, карана от Кантаб. Най-големи от вестоносците бяха близнаците Хагънгуд, на двайсет и три, родени в годината на последното нашествие на Вълците (и грозни като смъртта според разбирането на повечето местни, макар че бяха дяволски добри работници). С тях бяха близнаците Тавъри, тези малко смотани, но красиви и талантливи хлапета. Най-малки (макар и най-големи в семейството на Тян) бяха Хедон и Хеда. Именно Хеда го накара да се опомни. Тян срещна погледа и и по просълзеното и лице осъзна, че дъщеричката му е усетила каква вътрешна борба води баща и.
Еди и Джейк не бяха единствените, които чуваха гласовете на други хора в главите си. Сега в съзнанието на Тян звучаха думите на дядо му. Не на сегашния Джейми, пелтечещ и почти беззъб, а такъв, какъвто е бил преди двайсет години: стар, но все още способен да те изхвърли от пътя си, ако му се изпречиш. Навремето Джейми Джафърдс се беше изправил срещу Вълците. Тян се беше съмнявал в това, но сега вече не се съмняваше. Защото Роланд му вярваше.
„По дяволите! — изръмжа старецът в съзнанието му. — Какво се мотаеш? Просто кажи името му! За добро или за лошо той ще свърши всичко вместо теб!“
Тян обаче остана загледан в тълпата още малко; тази вечер факлите не меняха цвета си — горяха с постоянен оранжев пламък. Той искаше да каже нищо повече, нуждаеше се да изрече нещо. Ако ще само да покаже на всички, че дотук се е стигнало отчасти благодарение на него. За добро или за лошо. Мракът на изток отново бе разцепен от мълния.
Роланд стоеше със скръстени ръце; срещна погледа на Тян и леко му кимна. Дори на топлата светлина на факлите очите на Стрелеца бяха хладни. Почти като на Анди. Тян обаче не се нуждаеше от повече окуражаване.
Той вдигна перото. Тълпата затаи дъх. Някъде над града изкряка ръждивче, сякаш искаше да прогони нощта.
— Неотдавна аз пак се изправих пред вас и споделих убежденията си. Казах ви, че когато Вълците дойдат, те отнасят не само децата ни, а и частица от сърцата и душите ни. Ние бездействаме, а те забиват все по-дълбоко брадвите си. Ако проникнат твърде дълбоко в ствола на дървото, то ще изсъхне. Това дърво е нашият град.
Гласът на Росалита Муньос, която никога не бе имала деца, прозвуча силно в сумрака:
— Истина е, благодаря! Чуйте го, хора! Чуйте го добре!
— Чуйте го, чуйте го, чуйте го добре — отговори хор от гласове.
— В онази нощ Татко Калахан се изправи и каза за стрелците, вървящи през гората по Пътя на Лъча. Някои не вярваха, но той говореше истината.
— Благодаря — чуха се възгласи. — Отецът каза истината.