Една жена добави:
— Хвала на Исус! Хвала на Мария Богородица!
— Те дойдоха при нас и останаха много дни. Който искаше, разговаря с тях. Те обещаха да помогнат…
— И ще продължат по пътя си, оставяйки трупове и разва лини след себе си, ако сме достатъчно глупави, за да го до пуснем! — изрева Ибън Тук.
Сред тълпата преминаха възмутени възгласи. Когато настъпи мълчание, Уейн Овърхолсър избоботи:
— Затваряй си плювалника.
Тук се обърна към него, към най-богатия фермер на Кала, към най-добрия си клиент, със зинала от удивление уста. Тян продължи:
— Техният дин е Роланд Дисчейн от Гилеад. — Те го знаеха, но споменаването на легендарното име предизвика тих ропот. — От Вътрешния свят. Ще го чуете ли добре? Какво ще кажете, хора?
Отговорът беше гръмогласен:
— Слушаме го! Слушаме го! Ще го чуем добре! Добре ще го чуем и казваме благодаря!
Последва приглушено тропане от десетки крака по земята; не кънтеше като по дървения под на залата, но Тян се усмихна.
Сетне вдигна ръка. Роланд излезе напред. Тропането се усили. Жените се присъединиха, доколкото можеха, с меките си градски обувки. Роланд се качи на сцената. Тян му даде перото и слезе, като хвана Хеда за ръка и кимна на останалите близнаци да го последват. Роланд вдигна перото с две ръце, с всичките си осем пръста. Тропането заглъхна. Факлите съскаха и пращяха, осветяваха лицата на хората, изпълнени с надежда и страх. Ръждивчето пак изкряка. На изток голяма мълния проряза мрака.
Стрелеца остана неподвижен дълго време. В погледа на всеки се четеше едно. Беше го виждал много пъти и лесно познаваше това чувство. Тези хора бяха гладни. Очакваха нещо, с което да се заситят. Той си спомни продавача на кифли, който обикаляше улиците на Гилеад дори в най-горещите летни дни, и как майка му го наричаше сепе-сай, защото от закуските му хората се разболявали. „Сепе-сай“ означаваше „продавач на смърт“. „Да — помисли си той, — само че аз, приятели мои, ви я предлагам безплатно.“
При това лицето му се озари от усмивка и той сякаш се подмлади. През тълпата премина въздишка на облекчение. — Благословена да е срещата ни в Кала, чуйте ме, моля.
Мълчание.
— Вие се отворихте за нас и ние се отворихме за вас. Така ли е?
— Да, Стрелецо — извика Вон Айзенхарт. — Така е!
— Виждате ли какви сме и приемате ли онова, което правим? Този път отговорът дойде от Хенчик манихееца:
— Да, Роланд, точно според Великата книга и казваме благодаря. Ти си наследник на Елд, на Бялото, което се изправя срещу Мрака.
Този път въздишката на тълпата бе по-продължителна.
Някъде отзад една жена захлипа.
— Народе на Кала, искате ли помощ от нас?
Еди застина. Бяха задавали този въпрос на много хора по време на престоя си в Кала Брин Стърджис, но поставянето му тук бе изключително опасно. Ами ако откажат?
След миг Еди видя, че опасенията му са напразни; както винаги, Роланд бе преценил добре слушателите си. Имаше, разбира се, такива, които казаха „не“: Хейкоксови, Тукови и Телфордови водеха тази групичка, но повечето жители на Кала изкрещяха, без да се замислят:
„ДА, КАЗВАМЕ БЛАГОДАРЯ!“
Други — начело с Овърхолсър — останаха безмълвни. В повечето случаи това може би бе най-разумният ход. Най-правилният политически ход. Но не в този случай. Ако катет деветнайсет победи Вълците, градът щеше да си спомни онези, които бяха казали „не“ или бяха замълчали. Еди се почуди дали след година Уейн Овърхолсър ще продължава да е най-уважаваният и богат фермер.
Роланд обаче започна разговора си и Еди насочи цялото си внимание към него. И цялото си възхищение. В живота си бе чул твърде много лъжи. Самият той често беше лъгал, понякога благородно. Сега обаче си даде сметка, че никога досега не е виждал такъв гений на заблудата. И… Еди се огледа и кимна доволно. И те жадно попиваха всяка негова дума.
— Последния път, когато се изправих пред вас на тази сцена, аз танцувах комала — започна Роланд. — Тази вечер…
Джордж Телфорд го прекъсна. За Еди това бе твърде груба постъпка — израз на лош вкус, но не можеше да отрече смелостта на този човек.
— Да, спомням си, че танцува добре! Как танцуваш мортала, Роланд, кажи ни, моля.
От тълпата се чу неодобрително мърморене.
— Не е важно как я танцувам — отговори Роланд, без да се впечатли, — защото времето ми за танци в Кала приключи. С приятелите ми имаме работа да вършим в този град. Вие ни приехте добре и затова казваме благодаря. Поканихте ни, потърсихте помощ от нас, затова сега ви моля да ме слушате много добре. След по-малко от седмица идват Вълците.