Телфорд се приближи до сцената; лицето му гореше от гняв:
— Какво още ще кажеш, за да постигнеш своето? Какви още лъжи ще измислиш?
— Аз не лъжа и не обещавам нищо. Ако някой се заблуждава, че знам какво ще стане, нека ви кажа, че преди месец дори не подозирах за съществуването на Вълците. Нека обаче ви разкажа нещо, преди да ви пожелая лека нощ. Когато бях малък, в Гилеад, още преди идването на Добрия човек и големия пожар след това, в източната част на баронството имаше една ферма за дървета.
— Къде се е чуло и видяло ферма за дървета? — подигравателно извика някой.
Роланд кимна и се усмихна:
— Не става дума за обикновени дървета, нито дори за железни, а за цветоносни, с прекрасна лека, но яка дървесина. Най-добрият материал за плавателни съдове. Гредите от това дърво сякаш се носят във въздуха. Фермата бе огромна, с десетки хиляди цветоносни дървета в прави редици, пазени от лесничея на баронството. Основното правило там, което всеки стриктно спазваше, бе: ако вземеш две, посади три.
— Да — обади се Айзенхарт. — Така е и при добитъка. При нескопените животни съветваме на всяко заклано или продадено да се запазват четири. Друг въпрос е дали можем да си го позволим. Роланд огледа тълпата и продължи:
— През лятото, когато навърших десет години, цветоносните дървета се разболяха. Вредители оплитаха горните клонки с бели паяжини и дърветата умираха, изгниваха и падаха под собствената си тежест, преди още заразата да достигне корените. Лесничеят нареди всички здрави дървета да бъдат отсечени веднага. За да спаси материала, преди да бъде похабен, разбирате ли? Правилото „отсечи две, посади едно“ вече не се спазваше, защото нямаше смисъл. На следващото лято на изток от Гилеад нямаше нито едно цветоносно дърво.
Настъпи гробна тишина. Беше се възцарил сумрак. Факлите съскаха. Всички погледи бяха приковани към лицето на Стрелеца.
— Тук в Кала Вълците жънат деца. Дори не им се налага да ги садят, защото, чуйте ме, това е нормалният живот за мъжете и жените. Дори децата го знаят: „Татко не е глупав, когато сади комала, мама знае какво да прави.“ През тълпата премина шепот.
— Вълците взимат, после чакат. Взимат… и чакат. Тази система действа добре за тях, защото мъжете и жените винаги правят бебета, независимо какво ще ги сполети. Сега обаче идва нещо ново. Идва зараза.
— Да, вярно е, зараза, която вие… — започна Тук, но някой неочаквано събори шапката от главата му.
Търговецът се извъртя, готов да се бие, и се озова срещу петдесетина недобронамерени лица. Вдигна шапката, притисна я до гърдите си и стисна устни.
— Ако са решили, че отглеждането на деца тук вече няма смисъл — продължи Роланд, — този път ще вземат не по един от близнаците, а всички. Затова доведете всичките си деца в седем часа. Това е съветът ми.
— Какъв избор им даваш? — изкрещя Телфорд, пребледнял от страх и гняв.
На Роланд му беше дотегнало от него. Сините му очи засвяткаха.
— Ти няма за какво да се кахъриш, сай — повиши глас той, — защото твоите деца са пораснали, както всички в града добре знаят. Ти вече каза каквото искаше. Сега млъквай!
Тези думи бяха посрещнати с гръмки ръкопляскания и тропане. Телфорд наведе глава като бик, който се кани да нападне. След малко се обърна и започна да си проправя път сред тълпата. Тук го последва. Скоро се изгубиха от поглед. Нямаше гласуване. Роланд не им бе оставил избор.
Не, помисли си Еди, докато буташе количката на Сузана към масата с напитките, нямаше какво да се обсъжда.
Роланд се приближи до Бен Слайтман. Главният пастир на Айзенхарт стоеше под една факла с чаша кафе и парче сладкиш в една чинийка. Роланд също си беше взел сладкиш и кафе. В палатката за децата изведнъж се бе появила богата трапеза. Хората се редяха на дълга опашка. Разговаряха, но не се чуваше смях. Наблизо Бени и Джейк си подхвърляха топка, като от време на време оставяха и Ко да се включи. Зверчето лаеше радостно, но момчетата изглеждаха угрижени като хората на опашката.