— Коремът ти също ли е добре?
— Да.
Сузана предполагаше, че всеки си има някакви правила, когато лъже. Нейното бе да лъже колкото се може по-кратко. С готовност щеше да сподели тревогите си за мъничето — за чудовището, — но след една седмица. Ако още бе в състояние да се тревожи за каквото и да било. Засега нямаше нужда да занимава приятелите си с леките колики, които чувстваше.
— Значи всичко е наред — заключи Стрелеца.
Продължиха мълчаливо; по едно време Роланд каза:
— Надявам се, че ви бива в копаенето, момчета. Ще се наложи да се поизпотим.
— Гробове ли? — попита Еди; дали на шега, или сериозно, сам не знаеше.
— Гробовете по-късно. — Роланд вдигна очи към небето, но облаците от запад се бяха сгъстили и закриваха звездите. — Тях ги копаят победителите.
ШЕСТА ГЛАВА
Преди бурята
От мрака, изпълнен с болка и упрек, се издигна гласът на Хенри Дийн, великия мъдрец и непоправим наркоман:
— Аз съм в ада, брато! В ада съм, не мога да се надрусам и всичко само заради теб.
— Колко трябва да стоим тук? — обърна се Еди към Калахан.
Току-що бяха дошли в Пещерата на портала и братлето на великия мъдрец вече приготвяше два куршума за ушите си. Беше денят след решаващото събрание и когато двамата тръгваха от града, главната улица бе необичайно тиха. Сякаш хората се криеха сами от себе си, уплашени от собственото си решение.
— Боя се, че дълго — призна Калахан.
Беше спретнато облечен (и се надяваше, че няма да се набива на очи). В горното джобче на ризата му бяха всички американски пари, които успяха да съберат: единайсет намачкани долара и две монети по двайсет и пет цента. Хрумна му, че би било лоша шега, ако попадне във версия на света с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон на петдесетачките.
— Но сигурно можем да го направим на етапи — добави.
— Моля се на Господ — измърмори Еди и извади розовата торба иззад шкафа на Тауър. Вдигна я и понечи да я завърти, но спря и се намръщи.
— Какво има? — попита Калахан.
— Вътре има нещо.
— Да, кутията.
— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче. Може би — таен джоб.
— А може би не е сега времето да го изследваме.
Въпреки това Еди стисна леко предмета. На пипане не приличаше много на камък. Калахан обаче вероятно беше прав. Имаха предостатъчно загадки. Тази можеше да почака.
Когато извади кутията от призрачно дърво, Еди изпита страх.
— Мразя това нещо. Имам чувството, че ще се обърне и ще ме лапне като… фъстък.
— Вероятно може. Ако почувстваш опасност, затвори кутията.
— Ако го направя, ще останеш от онази страна.
— Не бих казал, че ще се чувствам на чуждо място.
Калахан се втренчи във вратата. Еди чуваше брат си; отецът — майка си. Тя постоянно нареждаше, наричаше го Дони. Той винаги бе мразил това име.
— Просто ще изчакам пак да се отвори — добави той.
Еди напъха куршумите в ушите си.
— Защо му позволяваш да го прави, Дони? — застена майката на Калахан. — Куршуми в ушите, това е опасно.
— Хайде, Еди. Давай.
Еди отвори кутията.
Камбанният звън нахлу в ушите на Калахан. В сърцето му. Вратата завсякъде се отвори.
Той прекрачи прага, като си мислеше за две неща: за годината 1977-а и за мъжката тоалетна в Нюйоркската държавна библиотека. Озова се в кабинка с надписи по стените (БАНГО СТАНК бе разтоварвал там); отляво се чу шуртене на писоар. Калахан изчака другият мъж да излезе и тогава се показа от кабинката.
За десетина минути намери каквото търсеше. Когато отново влезе в пещерата, държеше някаква книга. Помоли Еди да излезе навън с него и не се наложи да настоява. На чист въздух и под яркото слънце (облаците се бяха разкарали) Еди извади куршумите от ушите си и заразглежда книгата. Заглавието беше; „Американски пътища“.
— Отчето било крадец на книги — отбеляза Еди.
— Благодарение на такива отрепки се чувствам по-добър човек.
— Ще я върна някой ден — оправда се искрено Калахан. — Важното е, че улучих от втория път. Виж на сто и деветнайсета страница.
Еди отвори. Имаше снимка със скромна бяла църква върху малко възвишение край черен път. Отдолу пишеше: „Методисткият център в Ийст Стоунхам. Построен през 1819 г.“