Еди си помисли: „Сборът на цифрите естествено е деветнайсет.“ Сподели това с Калахан, който се усмихна и каза:
— Забелязваш ли нещо друго?
Разбира се, че забелязваше.
— Прилича на Градското събрание в Кала.
— Така е. Почти същата сграда. — Калахан си пое дълбоко въздух.
— Готов ли си за втори тур?
— Вероятно.
— Сега може би ще се забавя по-дълго, но има с какво да си запълниш времето. Цял шкаф с книги.
— Не вярвам да съм в състояние да чета. Сере ми се от страх, ако ме извиниш за израза. По-скоро ще проверя какво има в подплатата на торбата.
Еди обаче забрави за предмета в подплатата.
В крайна сметка Сузана го откри, а тогава вече не беше тя.
Калахан се замисли пак за 1977 година, отвори на снимката на Методисткия център в Ийст Стоунхам и отново мина през вратата. Озова се под яркото утринно слънце на Нова Англия. Църквата беше там, но вече пребоядисана. До нея се намираше друга постройка, която отсъстваше на снимката: смесеният магазин на Ийст Стоунхам. Добре.
Той тръгна по улицата, следван от призрачната врата, като си напомни да не харчи една от двайсет и пет центовите си монети, освен ако не е абсолютно необходимо Онази на Джейк бе от 1969 година и вършеше работа. Неговата обаче бе от емисия 1981 и не ставаше. Когато минаваше покрай бензиностанцията на „Мобайл“ (където литър нормален бензин струваше шестнайсет цента), Калахан я прехвърли в задния си джоб.
Когато влезе в магазина (миришеше съвсем като в дюкяна на Тук), прозвуча звънче. Отляво имаше купчина от портландския „Прес хералд“ и датата го изненада неприятно. Когато беше взел книгата от нюйорската библиотека преди по-малко от половин час, беше 26 юни. Датата на вестниците бе 27-и.
Той взе един, зачете заглавията (наводнение в Ню Орлиънс и обичайните вълнения сред малоумниците в източните щати) и погледна цената: пет цента. Това беше добре. Дори нямаше да изхарчи всичките двайсет и пет от 1969-а. Можеше дори да си купи парче хубав американски салам. Когато се приближи до касата, продавачът го погледна весело:
— Това ли ще е?
— Ами, вижте, бихте ли ме насочили към пощата, ако ви е угодно?
Продавачът вдигна рамене и се усмихна:
— Вие май не сте от тоя край.
— Щом така мислите.
— Ъхъ. Както и да е, пощата лесно се намира. На километър и нещо по тази улица, вляво.
Произнесе „улица“ като „у’ца“, точно както би го казал Джейми Джафърдс.
— Хубаво. Продавате ли салам на парче?
— Продавам го по всички възможни начини. Кажете, от летовниците ли сте?
Говореше поразително като хората от Кала; отецът почти очакваше да чуе „кажете, моля“.
— Може да се каже — отвърна.
В пещерата Еди слушаше слабия, но влудяващ звън на камбаните и се взираше през полуотворената врата. Калахан се разхождаше по улицата. Нека да се забавлява. Междувременно малкото синче на госпожа Дийн можеше да почете. Със студена (и леко трепереща) ръка той посегна към шкафа и издърпа книгата, стояща през една от единствената, която бе сложена с гърба назад — онази, която наистина би променила живота му, ако я беше взел. Сега обаче държеше „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. А, Холмс, още един велик мъдрец и непоправим наркоман. Еди отгърна на „Аленият кабинет“. От време на време поглеждаше кутията, откъдето Черната тринайсетица излъчваше зловещата си сила. Стъклената сфера едва се показваше. След малко се отказа да чете; остана втренчен в сферата като хипнотизиран. Камбанният звън обаче отслабваше и това беше добре, нали? Не мина много — и почти не го чуваше. След известно време въпреки куршумите в ушите той чу глас. И се заслуша в него.
— Извинете, госпожо.
— Ъхъ?
Пощаджийката беше около шейсетте, с наситеносиня коса.
— Бих искал да оставя писмо за едни приятели — обясни Калахан. — Нюйоркчани са и вероятно ползват услугата „писма до поискване“.
Беше спорил с Еди, че Калвин Тауър няма да остави името си в пощата при тази заплаха от главорези, които искаха кожата му. Еди му бе напомнил за твърдоглавието на Тауър по отношение на скъпоценните книги и Калахан се беше съгласил да опита.
— Летовници ли са?
— Да — потвърди Калахан, но това не му прозвуча съвсем на място. — Искам да кажа, ъхъ. Калвин Тауър и Арон Дипно. Предполагам, че не давате такава информация на случайни, но…