— О, по тия краища не спазваме тези глупави разпоредби. Само да проверя в списъка… толкова много дойдоха между Деня на загиналите и Деня на труда… Жената взе една подложка, на която бяха защипани три четири листа. Имаше много имена. Тя прегледа първия, после втория; когато стигна до третия, обяви:
— Дипно! Ъхъ, ей го на. Как… я да видим дру…
— Не си правете труда.
Калахан внезапно изпита тревога, сякаш от другата страна нещо не беше наред. Погледна назад и видя вратата, пещерата и Еди, седнал с кръстосани крака и книга в скута.
— Някой да не ви преследва? — попита с усмивка пощаджийката.
Калахан се захили. Смехът му прозвуча пресилено и глупаво, но жената явно не забеляза нищо нередно.
— Ако напиша писмо на Арон и го сложа в плик с марка, ще му го предадете ли? Или на господин Тауър, ако се появи?
— О, няма нужда да давате пари за марка. С удоволствие ще ви услужа.
Да, тук наистина беше като в Кала. Отецът изведнъж изпита голяма симпатия към жената. Харесваше му много, много.
Калахан отиде на гишето при прозореца (вратата послушно се извъртя заедно с него) и се зае да пише; представи се като приятел на човека, който бе помогнал на Тауър срещу Джак Андолини. Молеше Дипно и Тауър да паркират колата си със запалени фарове така, че да осветяват къщата, където бяха отседнали, и после да се преместят някъде наблизо — в плевня, изоставена барака или нещо подобно. Незабавно да го направят. „Оставете бележка къде сте под постелката при седалката на шофьора или под стъпалото на верандата — завърши. — Ще ви открием.“ Надяваше се, че го прави както трябва; не искаше да се провали накрая. Подписа се, както му бе казал Роланд: Калахан, наследник на Елд. После, въпреки нарастващата си тревога, добави още един ред: „И нека тази разходка до пощата да ви е ПОСЛЕДНА. Как може да сте толкова глупави.“
Пъхна бележката в плик, запечата го и го адресира: „До поискване, Арон Дипно или Калвин Тауър“. Занесе го на гишето.
— Все пак да купя марка — настоя.
— Не, само два цента за плика — усмихна се жената. Даде и монета от пет и получи три цента ресто. Насочи се към вратата. Обикновената.
— Късмет — пожела му чиновничката.
Калахан се обърна да я погледне и да благодари. Зърна неоткритата врата, която още бе отворена. Еди обаче не се виждаше. Беше изчезнал.
Щом излезе от пощата, Калахан се обърна към вратата между световете. Обикновено не можеше да го направи така. Обикновено тя се въртеше, за да бъде винаги зад гърба му. Сега явно бе прочела мислите му. Беше разбрала, че иска да мине през нея.
Веднага щом се озова от другата страна, камбанният звън отекна в главата му. Майка му крещеше от бездната:
— Видя ли сега, Дони? Остави хубавото момче и то се самоуби! Ще стои вечно в чистилището, и само заради теб!
Калахан не я слушаше. Втурна се към изхода на пещерата, все още с „Прес хералд“ под мишница. За момент хвърли поглед към кутията и видя защо не се е затворила (при което той завинаги щеше да остане затворник в Ийст Стоунхам, Мейн, лето 1977-о) — капакът бе подпрян с дебела книга. Калахан дори се опита да прочете заглавието: „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. В следващия миг изскочи навън.
Отначало видя само канарата, паднала напреко на пътеката, и го обзе непоколебимо убеждение, че гласът на майка му е бил прав. После погледна наляво и видя Еди на три метра от себе си на ръба на пропастта. Ризата му се развяваше около големия револвер на Роланд. Иначе острото му лице изглеждаше подпухнало и безизразно. Като на боксьор, който се съвзема от нокаут. Косата му се вееше пред очите. Залитна напред… но стисна устни. Хвана се за една скална издатина и пак запази равновесие.
„Той се съпротивлява — помисли си Калахан. — Сигурен съм, че се съпротивлява, но ще загуби.“
Ако го извика, можеше да го стресне и да причини падането му; интуицията на стрелец, винаги остра и безпогрешна, му го подсказваше. Калахан не изкрещя, а се втурна по полусрутената пътека и хвана Еди за ризата, когато младежът отново залитна — този път пусна скалната издатина, за която се държеше, и закри очи. При други обстоятелства жестът му би изглеждал смешно: „Сбогом, жесток свят.“
Ако ризата се беше скъсала, Еди Дийн несъмнено щеше да излезе от голямата игра, но може би домашно тъканото платно от Кала Брин Стърджис служеше на ка. Във всеки случай дрехата не се раздра и Калахан го задържа. Дръпна Еди и го хвана, но преди това се погрижи главата на младежа да се удари силно в скалната издатина, за която се беше държал. Клепачите му потрепнаха и той глуповато се втренчи в Калахан. Изломоти нещо несвързано: „Ткач млетя дклата.“