— Разкажи сега за тези кутии.
— Най-хубава и най-високо е главата с всички мисли и сънища. След това е сърцето с всички чувства: любов, тъга, радост, щастие…
— Емоциите.
Тян го изгледа озадачено:
— Така ли казваш?
— Ами… там, откъдето идвам, се казва така.
— Аха.
Тян кимна, сякаш предложението му се е сторило интересно, но доста неразбираемо. Този път не докосна седалището, а слабините си:
— В последната кутия е всичко, което наричаме ниско-комала: сношаване, ходене по нужда, може би желание без причина да навредиш подло на някого.
— Ами ако има причина?
— О, тогава няма да е подло, нали? В този случай ще идва от главата или от сърцето.
— Странно — измърмори Еди.
Представи си три добре подредени кашона: глава и сърце над всички животински нужди, над безпочвената злоба, която понякога ни обхваща. Особено впечатление му направи употребата на думата „подлост“, сякаш беше някакъв модел на поведение. Имаше ли логика, или не? Трябваше да помисли внимателно, а сега не беше моментът.
Анди още стоеше неподвижно и пееше. Еди си спомни едни хлапета в стария му квартал, които се бяха драли с цяло гърло: „Аз съм Севилският бръснар, духай ми, бе, тъпанар“, после се хилеха като побъркани и бягаха.
— Анди! — извика Еди и роботът млъкна.
— Хайл, Еди, добра среща! Дълги дни и спокойни нощи.
— Същото и на теб. Как си?
— Отлично, Еди! — отвърна разпалено Анди. — Много обичам да пея преди първия семинон.
— Семинон?
— Така наричаме силните бури преди същинската зима — обясни Тян и посочи прашните облаци отвъд Уай. — Това е първата; доколкото мога да преценя, ще ни стигне в деня, когато дойдат Вълците, или на следващия.
— В деня на Вълците, сай — уточни Анди. — „Щом дойде семинонът, знай, на топлите дни идва край.“ Такава е приказката. — Наведе се към Еди, изщрака и очите му проблеснаха. — Еди, направил съм ти страшен хороскоп, много дълъг и пълен. Показва победа над Вълците! Блестяща победа! Ще убиеш враговете си и ще срещнеш хубава жена!
— Аз вече имам хубава жена — отвърна Еди, като се стараеше да придаде на гласа си добронамерено звучене.
Прекрасно знаеше какво означава това бързо святкане на сините лампички; негодникът му се присмиваше.
„Е — помисли си, — ще видим кой ще се смее след два дни, Анди.“
— Така е, но много женени мъже си имат тайно цуни-гуни, както казах на сай Тян преди известно време.
— Не и онези, които обичат жените си — обади се Тян, — както ти отвърнах тогава.
— Анди, стари приятелю — обърна се към робота Еди, — дойдохме да те помолим за една услуга вечерта преди идва нето на Вълците. Да ни помогнеш малко, нали се сещаш.
От гърдите на Анди се чуха няколко изщраквания и този път, когато очите му проблеснаха, в тях пролича нещо като тревога.
— Ще ви помогна, ако мога, сай. О, да, повече от всичко на света обичам да помагам да приятелите си, но много неща не ми се удават, колкото и да искам.
— Защото така си програмиран ли?
— Да.
Самодоволният тон съвсем бе изчезнал от гласа на робота. Сега звучеше като обикновена машина.
„Аха, хванах ли те натясно? — помисли си Еди. — Хитра лисица си ти. Виждаш как се раждат и умират, нали, Анди? Някои те наричат стара тенекия и те гледат с пренебрежение, но в крайна сметка ти оставаш и пееш над гробовете им. Този път обаче няма да е така. Не, този път ще е различно.“
— Кога си конструиран, Анди? Любопитно ми е да разбера. Кога излезе от поточната линия на старата „Ламерк“?
— Много отдавна, сай. Сините очи на робота святкаха много бавно, той вече не се смееше. — Преди две хиляди години?
— По-отдавна, струва ми се. Сай, знам една песен за маса, която сигурно ще ти хареса…
— Друг път. Слушай, приятелю, ако си на хиляди години, как са те програмирали за Вълците?
От вътрешността на Анди се чу силно кънтене, сякаш нещо се беше счупило. Когато отново заговори, гласът му бе монотонен и зловещ, какъвто Еди го беше чул в гората. Като гласа на Боско Боб, когато старото ченге се кани да се нахвърли върху теб.
— Каква е паролата ти, сай Еди?
— Вече сме минавали през този етап, нали?
— Парола. Имаш десет секунди. Девет… осем… седем…