— Тези глупости с паролата много те устройват, нали?
— Невярна парола, сай Еди.
— Винаги се измъкваш така.
— Две… едно… нула. Имаш право на още един опит. Ще опиташ ли?
Еди се усмихна лъчезарно:
— Семинонът духа ли през лятото, стари приятелю?
Последваха още изщраквания и кънтене. Главата на Анди, която досега бе наклонена на една страна, се наклони на другата.
— Не те разбирам, Еди от Ню Йорк.
— Извинявай. Аз съм просто едно глупаво човешко същество. Не ща да опитвам. Поне не сега. Нека ти обясня с какво искам да ни помогнеш, а ти ще кажеш дали програмата ти го позволява. Звучи ли ти справедливо?
— Напълно, Еди.
— Добре.
Еди хвана робота за тънката метална ръка. Беше гладка и някак неприятна на пипане. Мазна. Въпреки това Еди я задържа и прошепна доверително:
— Казвам на теб, защото знам, че можеш да пазиш тайна.
— О, да, сай Еди! Никой не пази тайна по-добре от Анди!
Роботът отново се чувстваше в свои води; говореше с обичайния си самодоволен и надменен глас.
— Ами… — Еди се изправи на пръсти. — Наведи се малко. Някакво двигателче забръмча в Анди — в гръдния му кош, ако не беше една купчина ламарина. Той се наведе. Еди се надигна още, почувства се като малко момченце, споделящо някаква детска тайна.
— Отецът има няколко оръжия от нашето ниво на Кулата — прошепна. — Добри оръжия.
Главата на Анди се завъртя. Очите му заблестяха ярко, което можеше да изразява само удивление. Еди запази спокойно изражение, макар да му идеше да се разсмее.
— Истина ли е, Еди?
— Истина, и още как.
— Отецът твърди, че са много мощни — добави Тян. — Ако действат, можем да ги използваме срещу Вълците. Трябва обаче да ги пренесем на север от града… а са тежки. Можеш ли да ни помогнеш да ги натоварим на една каруца във Вълчата вечер?
Последва мълчание. После тракане и щракане.
— Обзалагам се, че програмата му не позволява — тъжно измърмори Еди. — Е, ако се напънем…
— Мога да помогна — каза Анди. — Къде са тези оръжия, сайове?
— По-добре да не ти казвам засега — отвърна Еди. — Ела в къщата на отеца рано на Вълчата вечер, разбрахме ли се?
— В колко часа? — Шест добре ли е?
— Шест часа. Колко оръжия ще има? Кажете ми поне количеството, за да изчисля необходимото ниво на енергията.
„Ех, приятелю, на стар краставичар краставици ли ще продаваш?“ — помисли си весело Еди, но запази сериозно изражение и отвърна:
— Дузина, може би петнайсет. Всяко тежи по около двеста фунта. Знаеш ли какво е фунт, Анди?
— Да, благодаря, сай. Един фунт е около четиристотин и петдесет грама. Шестнайсет унции. „Пинтата цял фунт тежи, ти за туй не се грижи.“ Това е голямо нещо, Еди, истина е! Могат ли да стрелят?
— Още не знаем. Нали, Тян?
Тян кимна:
— Ще ни помогнеш ли?
— Да, с удоволствие. В шест часа при отеца.
— Благодаря, Анди — завърши Еди; понечи да си тръгне, но спря и се обърна:
— Нали на никого няма да кажеш?
— Не, сай, разчитай на мен.
— Затова само на теб казвам. Не искаме Вълците да научат отнякъде, че имаме тежка артилерия.
— Разбира се. Това е чудесна новина. Приятен ден, сайове.
— На теб също, Анди. На теб също.
На връщане към дома на Джафърдс (беше на малко повече от километър от мястото, където бяха намерили Анди) Тян каза:
— Дали повярва?
— Не знам. Но дяволски го стреснах, почувства ли?
— Да, усетих.
— Ще дойде да види с очите си, гарантирам.
Тян кимна и се усмихна:
— Вашият дин е хитрец.
— Да, така е — съгласи се Еди.
Джейк лежеше загледан в тавана на стаята. Ко се бе сгушил при Бени. Утре вечер Джейк щеше да отиде у отец Калахан и отново да се събере с ка-тета си; с нетърпение очакваше този момент. Утре бе Вълчата вечер, а днес — в навечерието и — Роланд беше решил, че е по-добре Джейк да остане в „Рокинг Б“.
— За да не възбуждаме подозрения преди самия край бе обяснил.
Джейк го разбираше, но, Божичко, колко гадно се чувстваше. Самото очакване на Вълците бе достатъчно. Мисълта как би могло да се промени отношението на Бени само след два дни го измъчваше още повече.
„Може би всички ще загинем — мислеше си Джейк. — В такъв случай няма от какво да се опасявам.“