В сегашното му състояние тази идея изглеждаше дори примамлива.
— Джейк? Спиш ли?
За момент Джейк се изкуши да се престори на заспал, но нещо го накара да се откаже от тази страхлива постъпка.
— Не, но трябва да опитам, Бени. Утре няма да имам време за сън.
— Сигурно — прошепна със страхопочитание приятелят му. — Уплашен ли си?
— Разбира се. За побъркан ли ме смяташ?
Бени се надигна на лакът:
— Колко очакваш да убиеш?
Неочаквано Джейк си спомни учителката по английски, госпожица Ейвъри. Висящите от тавана жълти мухоловки с полепнали по тях мъртви мухи. Лукас Хансън, който винаги се опитваше да го спъне, когато излизаше на дъската. Написаните с тебешир изречения: попълни липсващия определителен член. Петра Джесърлинг, която винаги носеше широки пуловери и го харесваше (поне според Майк Янко). Монотонният глас на госпожица Ейвъри. Обедната почивка — безвкусен обяд в едно безлично държавно училище. Следобедните занимания, когато с мъка оставаше буден. Нима същото това момче, същият този прилежен ученик от „Пайпър“, бе дошло на север в земеделското градче Кала Брин Стърджис, за да се сражава срещу чудовища, отвличащи деца? Нима само след трийсет и шест часа същото това момче щеше да лежи мъртво, с разпилени вътрешности, изкормено от устройство, наречено „прехващач“? Не беше възможно, нали? Икономката, госпожа Шоу, бе махала коричките от сандвичите му и понякога го наричаше Бама. Баща му го беше научил да изчислява петнайсетпроцентовите бакшиши. Такова момче не можеше да загине с револвер в ръка. Нали?
— Обзалагам се, че ще тръшнеш поне двайсет! — продължи Бени. — Как ми се иска да те видя! Пат! Пат! Пат! Презареждане!
Джейк седна и изгледа приятеля си с любопитство.
— Би ли дошъл? Ако можеше?
Бени се замисли. Изражението му се промени, лицето му изведнъж придоби по-разумен вид. Той поклати глава:
— Не. Много ще се уплаша. Ти наистина ли се страхуваш?
— До смърт.
— Боиш се, че ще умреш?
— Да, но повече ме е страх, че ще се проваля.
— Няма.
„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Джейк.
— Добре, че татко идва с децата. Ще си вземе ба. Виждал ли си го да стреля?
— Не.
— Е, много е точен. Ако изпуснете някой Вълк, той ще го убие. Ще се прицели в онзи отвор в гърдите му и праас…
Ами ако каже на Бени, че няма никакви отвори? Че това е просто измислица, която баща му трябва да предаде? Ако Джейк му каже…
В главата му прозвуча гласът на Еди с грубия акцент на бруклински хулиган: „Да, бе, ако рибите можеха да карат колело, по реките щяха да се организират колоездачни състезания.“
— Бени, наистина трябва да поспя.
Бени легна. Джейк отново се втренчи в тавана. Изведнъж се почувства гадно, че Ко е при другото момче, че толкова лесно се е сприятелил с Бени. Неочаквано всичко на света му се стори гадно. Часовете до момента, когато щеше да си вдигне багажа, да яхне понито и да се махне оттук, му се струваха безкрайни.
— Джейк?
— Какво, Бени, какво!
— Извинявай. Искам само да ти кажа, че много се радвам, че си тук. Много се забавлявахме, нали?
— Да — отвърна Джейк.
Помисли си: „Направо да не повярваш, че е по-голям от мен. Звучи като… не знам… петгодишен може би.“ Това беше сурова мисъл, но Джейк осъзна, че ако сдържи злобата си, ще заплаче. Мразеше Роланд, че го беше осъдил да прекара тази последна нощ в „Рокинг Б“.
— Да, много, много се забавлявахме.
— Ще ми липсваш. Но съм сигурен, че ще ви издигнат статуи в Павилиона.
— Ти също ще ми липсваш.
— Голям късметлия си, че следваш Лъча и виждаш толкова нови места. Аз вероятно ще остана в този скапан град до края на живота си.
„Не, няма — помисли си Джейк. — С татко ти ще скитате доста… ако имате късмет, ще ви пуснат да си ходите. Според мен до края на живота си ще мечтаеш за това скапано градче. За дома си. И всичко това заради мен. Аз видях… и разказах. Но какво друго можех да направя?“
— Джейк?
Това вече не се издържаше. Влудяваше го.
— Заспивай, Бени. И ме остави да спя!
— Добре.
Бени се обърна към стената. След малко дишането му стана равномерно, после леко захърка. Джейк остана буден почти до полунощ, после също заспа. В съня му Роланд бе коленичил насред прашния Източен път срещу настъпваща армия от Вълци, проточваща се от възвишенията до реката. Опитваше се да презареди, но ръцете му бяха схванати, а едната — и с два пръста по-малко. Куршумите падаха в прахта. Още не беше успял да презареди големия си револвер, когато Вълците го прегазиха.