— Ти беше Анди — тихо каза Еди; обърна се към Роса и Тян и не можа да не се усмихне на уплашените им физиономии. — Всичко е наред. Свърши. Ще бърбори така известно време, после ще се изключи. Можете да го използвате за… де да знам… за саксия или нещо подобно.
— По-добре да го заровим тук — каза Роса и кимна към тоалетната.
Еди се усмихна широко. Идеята да заровят Анди сред изпражнения му хареса. Много му хареса.
Когато се спусна нощта, Роланд седна на мястото на оркестъра и заоглежда жителите на Кала, готвещи се за пиршеството. Всички съзнаваха, че това може би е последната им вечеря заедно, че утре хубавото им градче може да представлява обгорени руини. Въпреки това се веселяха. И не само заради децата, помисли си Роланд. Той усещаше огромното им облекчение, че най-после са взели правилно решение. Въпреки че съзнаваха каква може да с цената, те се радваха. Повечето от тези хора щяха да прекарат нощта на открито до палатката с децата и внуците им; тук щяха да чакат началото на битката. Щяха да чуят изстрели (звук, който може би бе непознат на много от тях), после големият прашен облак, показващ приближаването на Вълците, щеше или да се разсее, или да се върне откъдето е дошъл, или да се насочи към тях. В последния случай хората щяха да се разпръснат и да чакат опожаряването. Когато то свърши, щяха да се окажат бежанци в родния си град. Щяха ли да го възстановят, ако бъде сринат? Роланд се съмняваше. Нямаше смисъл, ако нямаше деца, които да живеят в него — защото, ако победят, Вълците щяха да отвлекат всички, нямаше съмнение. Когато дойде време за следваща им поява, тук щеше да се простира един призрачен град.
— Моля за прошка, сай.
Роланд се обърна. Зад него стоеше сай Овърхолсър с шапка в ръце. Така приличаше по-скоро на скитник, отколкото на богат фермер. Очите му бяха големи и изпълнени с тъга.
— Няма защо да молиш за прошка, докато още нося шапката, която ми подари — каза тихо Стрелеца.
— Да, но… — Овърхолсър замълча, замисли се, после явно реши да говори направо. — Мислеше да вземеш Ройбен Кавера, за да пази децата, нали?
— Да.
— Червото му се спука отзарана. — Овърхолсър докосна корема си около мястото на апендикса. — Има треска и бъл нува. Сигурно ще умре от отравяне на кръвта. Някои оздравяват, но рядко.
— Съжалявам.
Роланд се замисли с кого да замени Кавера, едър мъж, който сякаш никога не изпитваше страх.
— Защо не вземеш мен на негово място?
Роланд го изгледа изненадано.
— Моля те, Стрелецо. Не мога да стоя и да гледам. Мислех, че мога… че трябва…, но не мога. Сърцето ми се свива.
Да, помисли си Роланд, явно тази мисъл наистина не му даваше мира.
— Жена ти знае ли, Уейн?
— Да.
— Съгласна ли е?
— Да.
Роланд кимна:
— Ела половин час преди зазоряване.
На лицето на Овърхолсър се изписа благодарност и той сякаш изведнъж се подмлади.
— Благодаря, Роланд! Благодаря! Много, много!
— Радвам се, че си с нас. Ще ме изслушаш ли за минутка?
— Да?
— Нещата няма да станат така, както обявих на голямото събрание.
— Заради Анди ли?
— Да, отчасти.
— Какво още? Да няма друг предател? Само не ми казвай, че е така.
— Искам само да ти кажа, че ако ще дойдеш с нас, трябва да ни подкрепяш във всичко. Ясно ли е?
— Да, Роланд, напълно.
Овърхолсър отново му благодари за шанса да загине и се отдалечи все още с шапка в ръце. Може би се опасяваше, че Роланд ще си промени решението.
— Да не би Овърхолсър да идва на купона? — приближи Еди.
— Така изглежда. Имаше ли проблеми с Анди?
— Всичко мина добре.
Еди не искаше да признае, че тримата с Тян и Роса може би на косъм се бяха разминали с опичането. В далечината още се чуваше високият глас на робота, но вероятно не задълго. Вече седемдесет и девет процента от мощностите бяха изключени.
— Мисля, че много добре се справи.
Комплиментите на Роланд винаги го изпълваха с огромна гордост, но той се опита да не го показва: — Дано се справим добре и утре.
— А Сузана?
— Изглежда добре.
— Не е ли?… Роланд се потърка над лявата вежда.