— Джейк ви е видял в Когана, когато сте докладвали — каза Роланд.
Слайтман присви очи, сякаш изпита болка.
— Ето какво било. Да, усещах, че има нещо… или поне ми се струваше… Мамка му.
Роланд погледна на изток. Небето беше просветляло, но още не се виждаше прах. Това беше добре. Вълците щяха да се появят скоро след прашния облак. Роланд зададе втория въпрос. Ако отговори отрицателно, Слайтман щеше да доживее идването на Вълците, независимо колко бързо препускаха сивите им коне.
— Ако го беше открил, Слайтман, ако беше намерил моето момче, щеше ли да го убиеш?
Слайтман отново си сложи очилата и се замисли; Роланд не знаеше дали разбира важността на въпроса. От отговора зависеше животът на този човек. Трябваше да реши бързо, защото наближаваха мястото, където щяха да спрат и да свалят децата.
Най-после Слайтман вдигна глава и срещна погледа на Роланд. Отвори уста, но не успя да заговори. Всичко беше ясно: той можеше да отговори на въпроса или да гледа Стрелеца в очите, но не и двете едновременно.
Слайтман отново сведе поглед към дъсчения под на фургона и каза:
— Да, предполагам, че щяхме да го убием. — Замълча; кимна; когато вдигна глава, една сълза капна върху дъските.
— Да, какво иначе? — Отново вдигна очи. — Направи го бързо и не позволявай момчето ми да види. Моля те.
Роланд отново шляпна конете с юздите. — Няма да съм аз този, който ще прекрати жалкия ти живот.
Дъхът на Слайтман секна. Когато бе отговорил, че е бил готов да убие едно дванайсетгодишно момче, за да запази тайната си, по лицето му се четеше известна гордост. Сега имаше и надежда и тя го правеше да изглежда грозно. Почти зловещо. Той издиша силно и каза:
— Разиграваш ме. Подиграваш ми се. Решил си да ме убиеш. Защо ще ме оставиш жив?
— Страхливецът преценява всичко през своя поглед. Нямам намерение да те убивам, ако не се наложи, Слайтман, защото обичам момчето си. Това поне трябва да разбираш. Любовта към едно дете.
— Да.
Слайтман наведе глава и се зае да търка загорелия си от слънцето врат. Сигурно вече си представяше как лежи покрит с пръст.
— Знай обаче едно. Както за наше добро, така и за твое и на Бени. Ако Вълците победят, ти ще умреш. Не се съмнявай в това.
Слайтман отново присви очи.
— Чуй ме добре, Слайтман, добре ме чуй. Ние няма да бъдем там, където Вълците очакват да ни намерят. Нито децата. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще дадат жертви. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще разберат, че са ги заблудили. Кой в Кала Брин Стьрджис ги заблуди? Само двама. Анди и Бен Слайтман. Анди е изключен и не могат да му отмъстят. — Роланд се усмихна хладно на спътника си. — Ти обаче си жив. И няма как да се оправдаеш.
Слайтман се замисли. Това очевидно не му беше хрумвало, но той разбираше логиката.
— Ще си помислят, че си преминал в нашия лагер — продължи Роланд, — но дори да ги убедиш, че е било случайно, пак ще те убият. Сина ти също. За отмъщение.
Слайтман се изчерви от срам, но докато обмисляше вероятността синът му да загине, отново пребледня. А може би си представи как Вълците отвличат Бени на изток и го връщат тьпоумен.
— Съжалявам — промълви.
— Пикая на съжалението ти. Ка командва.
Слайтман мълчеше.
— Склонен съм да те изпратя с децата — продължи Роланд. — Ако нещата вървят по план, няма да изпуснеш нито миг от събитията. Ако нещо се промени, ще се подчиняваш безпрекословно на Сейъри Адамс, която е началник на отряда, и тежко ти, ако не изпълниш дори едно нейно нареждане. — Тъй като Слайтман продължаваше да мълчи, Роланд повиши глас: — Кажи ми, че ти е ясно. Искам да чуя, че разбираш.
— Да, Роланд, много добре разбирам. — След кратка пауза Слайтман добави: — Ако победим, другите ще научат ли? Ще научат ли… за мен?
— Анди няма как да им каже, той вече е изключен. Ако правиш каквото ти наредя, няма да научат и от мен. Нито от ка-тета. Не го правя заради теб, а заради Джейк Чеймбърс. Ако Вълците паднат в капана, който сме им приготвили, кой ще предположи, че има и друг предател? — Роланд изгледа спътника си изпитателно. — Това са прости хора. Доверчиви. Както сигурно знаеш. Ти добре използва наивността им.
Слайтман пламна и сведе поглед. Роланд погледна напред и видя мястото, където отиваха, на около триста метра. Добре. На хоризонта не се виждаше прашен облак, но той чувстваше, че ще се появи всеки момент. Да, Вълците идваха. Някъде отвъд реката бяха слезли от влака, бяха яхнали конете си и препускаха като адски изчадия. Каквито бяха.