Еди се удивляваше най-много от цивилизоваността в тази част на света. В сравнение с тези хора вечно враждуващите Млади и Беловласи в Луд приличаха на канибали от приключенски роман. Тук имаше пътища, законност и система на управление, напомнящи му градските съвети в Ню Инглънд. Имаха Заседателна зала и перо, което изглеждаше някакъв символ на властта. Ако искаше да свика съгражданите си на събрание, човек трябваше да им го изпрати. Ако достатъчно хора докоснат перото, когато дойде в дома им, събранието се провежда. В противен случай не се състои. Перото се разнасяше задължително от двама души. Системата не беше много подходяща за Ню Йорк, но тук явно работеше добре.
Имаше поне седемдесет други Кали, разположени в дъга на север и на юг от Кала Брин Стърджис. Кала Брин Локуд на юг и Кала Амити на север също бяха селскостопански селища. И те страдаха от периодичните набези на Вълците. Още по на юг се разполагаха Кала Брин Бауз и Кала Стафъл, там се отглеждаше предимно добитък. Според Джафърдсови и те ставали жертва на Вълците. В Кала Сен Пиндър и Кала Сен Кре на север имало главно ниви и овце.
— Колкото по на север отиваш, толкова по-малки стават стопанствата — обясни Тян. — След това идват земите на снежните зими, поне така съм слушал. Не съм ги виждал, но знам.
— Говори се, че на север ходели с дървени обувки — сподели Заля с лека нотка на завист и сведе очи към износените си кожени цървули.
Жителите на Кала пътували малко, но пътищата в района били хубави и търговията вървяла. Освен това можело да се пътува по Уай, наречена още Голямата река. Тя минавала на юг от Кала Брин Стърджис и течала към Южните морета, или поне така се говореше. Имало миньорски и занаятчийски градчета, също с името Кала (там използвали парни машини и представи си, електричество), дори една Кала, осигуряваща само забавления: хазартни игри, щури, весели екскурзии и…
Тук Тян, който се бе поразпалил, почувства укорителния поглед на Заля и стана — да донесял гърне боб и чиния кисело зеле за омилостивяване на жена си.
— И така — рече Еди, като начерта дъга в прахта, — това са граничните земи. Кала. Дъга, простираща се на север и юг в продължение на… какво разстояние, Заля?
— Това не е женска работа — отвърна тя; сетне, след като се увери, че мъжът и е още при огъня и оглежда гърнетата, попита: — В колела или в километри?
— Както ти е по-лесно, но предпочитам в километри.
Тя кимна: — Около три хиляди километра натам… — Посочи на север. — И два пъти по толкова натам… — Махна на юг. Остана за момент с разперени ръце, сетне ги отпусна и отново зае предишната си смирена поза.
— И тези градове… тези Кала… се простират до края на тази ивица?
— Така се говори и търговците постоянно идват и си отиват. На североизток оттук Великата река се разделя на две. Източният ръкав се нарича Девар-тет Уай… Малки Уай. Разбира се, от север идват много повече лодки, защото реката тече от север на юг, ако разбираш.
— Ясно. А на изток? Тя сведе очи и прошепна едва чуто:
— Тъндърклап. Никой не ходи там.
— Защо?
— Там е мрак — отвърна тя със сведени очи, после вдигна ръка към посоката, от която бяха дошли Роланд и приятелите му, към Средния свят, — Там светът свършва. Или поне така се говори. А там… — Посочи на изток и вдигна очи към Еди. — …е Тъндърклап. Там светът вече е свършил. Ние сме по средата и само искаме да ни оставят на мира.
— Мислиш ли, че ще стане?
— Не — отвърна тя и Еди видя сълзи в очите и.
Скоро след това Еди се извини и се оттегли в гората, за да се усамоти. Когато се изправяше и посягаше към някакви листа, за да се избърше, зад гърба му прозвуча глас:
— Не тези, сай, моля аз. Отровни са. Адски сърби.
Еди подскочи и се обърна рязко; с една ръка стисна смутено гащите си, с другата посегна към кобура, закачен на близкото дърво. Сетне видя кой (или какво) е заговорил и се успокои.
— Анди, не е готско да се промъкваш зад хората, докато кендзат. — Посочи един буен храст. — Ами тези? Какво ще си навлека, ако се избърша с тях?