— Загубих две племеннички и един племенник — вметна Слайтман Старши.
— Беше скоро след обедната камбана. Знаем в кой ден ще се появят, защото Анди ни го казва, само това. После чуваме тътена от копитата на конете им на изток и виждаме прашния облак от приближаването им…
— Значи знаете кога идват. Разбирате го по три начина: от Анди, от тътена и от праха.
Овърхолсър разбра намека на Роланд и се изчерви като рак:
— Те са въоръжени, Роланд. С пушки, револвери, гранати и други оръжия. Страшни оръжия от Старците. Огнепръчки, които убиват с докосване, летящи метални дискове убийци, наречени стършели или прехващачи. Пръчките овъгляват кожата и спират сърцето… електрически са може би, а може би…
Еди чу следващата дума на Овърхолсър като „ант-НОМНИ“. Отначало си помисли, че фермерът има предвид „анатомия“. После се досети, че вероятно иска да каже „атомни“.
— Надушат ли те, прехващачите те преследват, колкото и да си бърз — намеси се синът на Слайтман. — Дори да бягаш на зигзаг, не можеш да се измъкнеш. Нали, тате?
— Дявол го взел! После изкарват остриета и почват да се въртят толкова бързо, че не можеш да ги видиш. И накълцват хората на кайма.
— Със сиви коне — размишляваше на глас Роланд. — Всичките в един цвят. Какво друго?
Нищо; изглежда, им бяха разказали всичко. Вълците идваха от изток в деня, предсказан от Анди, и в продължение на един ужасен час — може би и по-дълго — Кала гърмеше от тропота на сивите коне и писъците на отчаяни родители. Имаха зелени наметала. Маски, които приличаха на метални, но се разлагаха на слънцето като месо. Отвличаха децата. Понякога пропускаха някоя двойка близнаци, което показваше, че не са безпогрешни в търсенето. Все пак бяха дяволски добри в издирването, размишляваше Еди, защото, ако децата бяха преместени (както често се случваше) или скрити някъде в къщата (както ставаше почти винаги), Вълците ги откриваха, и то бързо. Дори под купчини остър корен и в копи сено. Ако някой се опиташе да им попречи, го застрелваха, изпепеляваха го с огнените пръчки (лазери или нещо подобно) или го насичаха на парчета с прехващачите. Когато се опита да си представи последната сцена, Еди си спомни кървавия филм, на който веднъж го беше завлякъл Хенри. „Призрака“. В стария „Маджестик“. На пресечката на „Бруклин“ и „Марки“. Както винаги, киното миришеше на урина, пуканки и бутилки вино, продавани в хартиени кесии. Понякога на седалките имате заложени карфици. Пълна мизерия — и все пак, обикновено посред нощ, когато не можеше да заспи, той си представяше лукса, на който се беше радвал този някога реномиран салон. Тогава плачеше като дете за майка си.
Вълците отвличаха децата и тътенът от конете им заглъхваше в далечината. Това беше краят.
— Не, не може да бъде — възкликна Джейк. — Те трябва да ги върнат, нали?
— Не — отвърна Овърхолсър. — Тъпоумните се връщат с влака, истина ви казвам. Накачулени на вагоните… Какво? Какво има?
Джейк беше пребледнял и го гледаше със зинала уста.
— Наскоро имахме лошо преживяване на един влак — обясни Сузана. — Тези влакове, които връщат децата ви, да не са еднорелсови?
Не бяха. Овърхолсър, Джафърдсови и Слайтманови нямаха никаква представа какво е еднорелсов влак. (Калахан, който като дете бе ходил в „Дисниленд“, знаеше.) Влаковете, с които се връщаха децата, се теглели от класически стари локомотиви (за щастие никой от тях не се казваше Чарли), без машинист и с по два вагона-платформи. Децата стояли скупчени отгоре. При пристигането си обикновено плачели от страх (също от слънчевите изгаряния, защото времето на запад от Тъндърклап било винаги ясно и горещо), били омазани с храна и собствените си засъхнали изпражнения и ужасно обезводнени. На линията нямало гара, но Овърхолсър предполагаше, че преди векове е имало. След свалянето на децата късите влакове били измъквани от релсите с конска тяга. На Еди му хрумна, че могат да пресметнат колко пъти са идвали Вълците, като преброят старите локомотиви — също както възрастта на дърветата се пресмята по годишните пръстени.
— Колко време пътуват? — попита Роланд. — Можете ли да прецените по състоянието им, когато дойдат?
Овърхолсър се спогледа със Слайтман, сетне със Заля и Тян:
— Два дни? Може би три? Те вдигнаха рамене и кимнаха.
— Два-три дни — обърна се той към Роланд. — Достатъчно, за да изгорят от слънцето и да изядат повечето от храната, която им оставят…