— Не мога да говоря от името на манихейците, но съм сигурен, че останалите с готовност ще споделят всичко, което знаят за Вълците. Господ и Исус Човека са ми свидетели. Хората от Полукръга се боят до смърт от тази напаст. С радост ще ни помогнат.
— Манихейците също ще говорят с мен — уверено заяви Роланд. — Разговарял съм с тях и преди. — Нека ентусиазмът на Стареца не те заблуждава, Роланд — предупреди Овърхолсър, вдигнал масивните си ръце. — В града има и други, които трябва да бъдат убедени… — Вон Айзенхарт например — намеси се Слайтман.
— Да, и Ибън Тук. Само магазинът носи неговото име, но той притежава също странноприемницата и гостилницата… както и половината от градския обор… и дял в повечето малки ферми в околността. А като заговорихме за дребни собственици, да не забравяме Бъки Хавиер. Той не е най-имотният сред тях, но само защото отстъпи половината си собственост на сестра си, когато тя се омъжи. — Овърхолсър се наведе напред с оживено лице, готов да сподели най-пикантните клюки на градчето. — Роберта Хавиер, сестрата на Бъки, е голяма късметлийка. При последното идване на Вълците двамата с брат и бяха на една годинка. Така се измъкнаха.
— Братът близнак на Бъки обаче беше отвлечен — намеси се Слайтман. — Були умря преди четири години. От болестта. Оттогава Бъки се грижи като майка за двамата по-малки. Трябва да говорите с него. Той има само шестстотин декара, но е голям твърдоглавец.
„Те все още не разбират“ — помисли си Роланд, после каза:
— Благодаря. Засега преди всичко ще гледаме и ще слушаме. Ние сме стрелци, не войници. Мислим различно, действаме различно. Може да поискаме петима души да дойдат с нас. Може би и по-малко, двама или трима. Имаме обаче нужда от помощ, за да се подготвим.
— Защо? — попита Бени.
Роланд се усмихна:
— Още не мога да кажа, синко. Първо трябва да видя как стоят нещата в Кала. В такива случаи изненадата е най-силното оръжие, а за подготвянето на хубава изненада обикновено са нужни много хора.
— Най-голяма изненада за Вълците ще е, ако изобщо се вдигнем — отбеляза Тян.
— Ами ако решите, че нямаме шанс? — попита Овърхолсър. — Кажи, моля аз.
— Тогава ще ви благодарим за гостоприемството и ще си заминем, защото имаме свои дела по Пътя на Лъча. — Лицата на Тян и Заля посърнаха за миг, затова Роланд добави:
— Но не вярвам да стане така.
— Стига събранието да одобри — уточни Овърхолсър.
Роланд се подвоуми. Тук можеше да им съобщи горчивата истина. Ако тези хора наистина си мислеха, че един тет от стрелци може да бъде нает от шепа селяни, явно не разбираха света, в който живееха. Но имаше ли значение? В крайна сметка щяха да преживеят тази случка и тя да остане далечен спомен. Или пък не. Може би задачата му в Кала Брин Стърджис щеше да е последният подвиг в живота му. И в живота на приятелите му. Може би щяха да паднат мъртви някъде на изток от града, леш за угощение на гарваните и ръждивчетата. Ка щеше да покаже.
Новите им познайници ги наблюдаваха изпитателно.
Роланд се изправи, болката в бедрото го накара да присвие очи. Еди, Сузана и Джейк също станаха.
— Добра беше срещата ни — каза Роланд. — Колкото до онова, което предстои, ако даде Господ, ще има дъжд.
— Амин — обади се Калахан.
СЕДМА ГЛАВА
Тодаш
— Сиви коне значи — измърмори Еди.
— Да.
— Петдесет-шейсет, всички със сиви коне.
— Да, така казаха.
— Не ти ли се струва малко странно?
— Не.
— Наистина ли?
— Петдесет-шейсет коня все с един цвят? Бих казал, че е странно.
— В тази Кала също се отглеждат коне.
— Да.
— Довели са и за нас.
Еди никога не се беше качвал на седло и се радваше, че това „удоволствие“ засега се отлага, но не го сподели с останалите.
— Да, оставили са ги от другата страна на хълма.
— Сигурен ли си?
— Подуших ги. Сигурно роботът се грижи за тях.
— Защо не им прави впечатление, че нападателите яздят все еднакви коне?
— Защото не са в състояние да мислят разумно. Прекалено ги е страх.
Еди си заподсвирква фалшиво, после пак измърмори:
— Сиви коне.
Спогледаха се и се засмяха. Еди обожаваше, когато Роланд се смее. Гласът му бе грозен като крясъците на огромните черни птици, които наричаше ръждивчета… но за него беше приятен. Може би, защото Стрелеца се смееше твърде рядко.