Нощта наближаваше. Облаците бяха изтънели и на места се показваше синьо небе. Овърхолсър и хората им се бяха прибрали в лагера си. Сузана и Джейк бяха отишли да съберат малко хлебни топчета. След обилния обяд не им се ядеше нищо тежко. Еди седеше на един паднал клон и дялкаше нещо. Роланд бе разглобил оръжията върху парче еленска кожа. Смазваше всички части и проверяваше цевите, сетне пак ги сглобяваше.
— Ти им даде да разберат, че всичко е в техни ръце — отбеляза Еди, — но те явно не вдяват. Защо не им го наби в главите?
— Щяха да се уплашат още повече. В Гилеад имахме такава поговорка: „Не мисли за злото, докато не го срещнеш.“
— Аха. В Бруклин имаше друга: „Лайното и с рози да го засипеш, пак вони.“
Еди вдигна фигурката, която дялкаше. Щеше да стане истински шедьовър, помисли си Роланд. Отново се запита доколко приятелят му познава жената, с която си лягаше всяка нощ. Жените.
— Ако решиш, че можем да им помогнем, ще трябва да го сторим. Това е наследството на Елд, нали?
— Да.
— И ако не успеем да ги убедим да се вдигнат на оръжие, ще се оправяме сами.
— О, това не ме тревожи особено.
Роланд държеше чинийка с блестящо машинно масло, сякаш бе пълна със светлина. Потопи в нея ъгълчето на кадифено парцалче и се зае да чисти рюгера на Джейк.
— Тян Джафърдс със сигурност ще се вдигне. Вероятно има неколцина съмишленици, които ще го направят независимо от решението на събранието. Жена му също.
— Какво ще стане с децата им, ако загинат? Имат пет. Подозирам, че се грижат и за някой старец.
Роланд вдигна рамене. Преди няколко месеца Еди погрешно бе взел този жест и каменното му лице за безразличие. Сега знаеше, че не е това. Роланд беше пристрастен към правилата и традициите, както той — към хероина.
— Ами ако ние загинем? — попита Еди. — Няма ли последната ти мисъл да е нещо от рода на „Какъв глупак бях да проваля мисията си заради тези нещастници“?
— Ако не останем верни на призванието си, никога няма да стигнем до Кулата. Не ми казвай, че не го съзнаваш.
Еди го съзнаваше. Изпитваше и друго — жажда за кръв. Копнееше за нова битка. Изпитваше непреодолимо желание неколцина от тези Вълци да кацнат на мушката му. Нямаше смисъл да се заблуждава — искаше да вземе няколко скалпа. Или вълчи маски.
— Какво те тревожи, Еди? Искам да го обсъдим като мъже, на четири очи. — Стрелеца се усмихна леко. — Кажи, моля аз.
— Толкова ли си личи?
Роланд вдигна рамене, но не каза нищо.
Еди се замисли. Въпросът беше сериозен. Изпълваше го със смущение и отчаяние, почти както задачата за издялкването на ключа, с който трябваше да отворят на Джейк Чеймбърс вратата към техния свят. Само че тогава духът на големия му брат му беше нашепвал, че винаги е бил непрокопсаник и винаги ще си остане такъв. Сега въпросът на Роланд бе необятен. Защото всичко го тревожеше, нищо не му се струваше на мястото си. Нищо. А може би „не на мястото си“ не беше правилният израз. Защото всъщност нещата му се струваха прекалено подредени, прекалено съвършени…
— Ъррр — изръмжа Еди и заскуба косата си. — Не знам как да го кажа.
— Кажи първото, което ти дойде наум. Не се колебай.
— Деветнайсет. Целият проблем е в това деветнайсет.
Той се просна по гръб на меката горска земя и зарита бясно като истерично дете. „Може би убийството на неколцина Вълци ще сложи всичко в ред — помисли си. — Може би това ще е достатъчно.“
Роланд отброи една минута, преди да попита:
— Сега по-добре ли си?
Еди отново седна.
— Да.
Роланд кимна и леко се усмихна:
— Казвай сега. Ако не можеш, няма проблем, но е хубаво да кажеш болката си, Еди. Аз уважавам чувствата ти. Давай, слушам те.
Истина беше. Отначало Стрелеца се отнасяше към Еди със смесица от предпазливост и презрение, защото виждаше в него само слабости. Уважението дойде постепенно. Отначало в кабинета на Балазар, когато Еди се беше сражавал гол. Много малко мъже биха го сторили. Роланд започна да съзира у него много черти на Кътбърт. После, на влака, Еди бе проявил удивителна находчивост, на която Роланд можеше само да се възхищава, но не и да постигне. Еди Дийн притежаваше странното и понякога дразнещо чувство за хумор на Кътбърт Алгууд, а също и дълбоката интуиция на Алан Джоунс. В крайна сметка обаче бе коренно различен и от двамата приятели на Роланд. Понякога беше слаб и затворен, но притежаваше голям кураж и по-добрата сестра на куража, която Стрелеца наричаше „сърце“.