Скутът и бе пълен с хлебни топчета; Джейк буташе инвалидната количка. Изглеждаха весели и щастливи. Роланд предположи, че отчасти се дължи на обилната храна.
— Напуска ли те понякога това чувство за нереалност? — попита Роланд.
— Не е точно чувство за нереалност, Роланд. Просто…
— Да не умуваме точно какво е. То понякога изчезва. Нали?
— Да. Когато съм с нея.
Той се приближи до Сузана. Наведе се и я целуна. Роланд ги наблюдаваше загрижено.
Свечеряваше се. Те седяха около тлеещия огън. Бързо бяха утолили глада си с хлебните топчета. Роланд размишляваше върху нещо, казано от Слайтман, може би малко по-задълбочено от необходимото. Накрая се отказа да умува и рече:
— Тази нощ някои от нас, или дори всички, може да се озоват в Ню Йорк.
— Надявам се и аз да съм в този списък — отбеляза Сузана.
— Ка ще реши. Важното е да не се разделяме. Ако някой се прехвърли сам, най-логично е да си ти, Еди…, ако само един премине, да остане на място, докато чуе камбаните.
— Каммен — уточни Еди. — Така ги нарече Анди.
— Разбрахте ли?
Те кимнаха, но по израженията им личеше, че са решили да постъпят както намерят за добре в зависимост от ситуацията. Така и трябваше. Все пак бяха стрелци.
Той се изсмя кратко, за своя собствена изненада.
— Кое е смешното? — попита Джейк.
— Просто се замислих, че когато човек живее дълго, среща странни спътници.
— Ако имаш предвид нас, искам да ти кажа, Роланд, че и ти не си от най-нормалните — изръмжа Еди.
— Сигурно. Ако двама, трима или всички преминем — когато чуем звъна, трябва да се хванем за ръце и да не се пускаме.
— Анди каза да съсредоточим мислите си един към друг. Така няма да се загубим.
За изненада на всички Сузана запя. Песента и напомни на Роланд за марш.
— „Деца, когато чуете кларинета… Деца, когато чуете флейта! Деца, когато чуете дайрета… На колене пред идола паднете!“
— Какво е това?
— Трудова песен. Прадедите ми сигурно са я пели, докато са събирали памука на белите господари. Времената се менят. — Тя се усмихна. — За пръв път я чух в Гринидж Вилидж през 1962. От един бял блусар на име Дейв ван Ронк.
— Обзалагам се, че и Арон Дипно е бил там — възкликна Джейк. — По дяволите, обзалагам се, че е седял на съседната маса.
— Защо мислиш така, сладък? — изненада се Сузана.
— Защото е чул Калвин Тауър да казва, че Дипно киснел във Вилидж от… кога каза, Джейк? — намеси се Еди.
— Не във Вилидж, а на улица „Блийкър“. Господин Тауър и господин Дипно киснели на „Блийкър“ още преди Боб Дилан да изсвири първото си до на „Хонер“ — а. Това сигурно е някаква хармоника.
— Да и макар че не съм готов да се закълна, бих заложил доста на това, което казва Джейк. Твърде е вероятно Дипно да е бил там. Дори не бих се изненадал, ако Джак Андолини е стоял на бара. Защото точно така се нареждат нещата в Страната на деветнайсетицата.
— Както и да е. Онези, които прекосят, в никакъв случай не бива да се разделят — настоя Роланд.
— Не вярвам да се пренеса — отбеляза Джейк.
— Защо? — изненада се Стрелеца.
— Защото никога няма да мога да заспя. Прекалено съм възбуден.
Накрая обаче всички заспаха.
Той знае, че е сън, предизвикан от случайната забележка на Слайтман, но не може да се измъкне от него. „Винаги търси задната врата“ — обичаше да казва Корт, но засега Роланд не вижда такава. „Слушал съм за Джерико Хил и други такива приказки“ — бе рекъл главният пастир на Айзенхарт, само че за Роланд Джерико Хил не беше никаква приказка. Той бе ходил там. Беше станал свидетел на гибелта им. На сриването на един цял свят.
Жегата го смазва; слънцето като че е решило да стои вечно в зенита си. Под тях се простира наклонено поле, пълно със сивочерни каменни лица, очукани статуи на отдавна мъртви хора. Войниците на Грисъм напредват неумолимо, а Роланд и последните оцелели се изтеглят нагоре, като не престават да стрелят. Гърмежите не спират, куршумите свистят над главите им като жадни за кръв комари. Джейми Декъри е убит от снайперист, може би от самия Грисъм или от зоркия му син. За Алан краят бе далеч по-лош: той беше застрелян през нощта от двамата си най-добри приятели, глупава грешка и ужасна смърт. Няма да получат помощ. Войската на Демълет попадна на засада при Римрокс и хората му бяха изклани, а когато Алан се върна в полунощ, за да им съобщи вестта, Роланд и Кътбърт… гърмежите на револверите им… и после Алан ги извика по име…