Стигат върха и вече няма накъде. На изток зад тях се спускат отвесните скали към Соления океан — който на осемстотин километра на юг носи името Чисто море. На запад са хълмът на каменните лица и озверелите мъже на Грисъм. Роланд и другарите му са избили стотици, но има още две хиляди. Две хиляди мъже с боядисани в синьо лица, с огнестрелни оръжия — срещу десетина. Толкова са останали на върха на Джерико Хил под палещото слънце. Джейми е мъртъв, Алан е мъртъв — стабилният, надежден Алан, който можеше да избяга, но предпочете да остане, Кътбърт е прострелян. Колко пъти? Пет? Шест? Ризата му е прогизнала от кръв. Половината му лице е почервеняло; окото му е безжизнено. Той още стиска рога на Роланд, онзи, с който според легендите е свирил Артур Елд. Не би го дал за нищо на света.
— Защото аз свиря по-добре от теб — казва на Роланд и се засмива. — Можеш да си го вземеш, когато издъхна. Внимавай да не го забравиш, Роланд, защото е твой по право.
Кътбърт Алгууд, който нахълта в Меджис с череп от врана на седлото.
— Това е съгледвачът ни — бе извикал и взе да му говори, сякаш беше жив.
Такъв си беше и понякога влудяваше Роланд с глупостите си. Сега, под палещото слънце, той пристъпя несигурно, полуослепял, стиснал Рога на Елд, револверът му дими, той умира…, но продължава да се смее. О, богове, смее се!
— Роланд! Предадоха ни! Врагът ни превъзхожда стократно! Притиснати сме! Защо не минем в атака?
Роланд осъзнава, че е прав. Ако мисията им в търсене на Тъмната кула наистина е изправена пред провал тук, на Джерико Хил — предадени от собствените си другари и преследвани от тези варвари от войската на Джон Фарсън, — нека покажат всичко, на което са способни.
— Да! — кресва той. — Много добре. Бойци от замъка, при мен! Стрелци, при мен! При мен, заповядвам ви!
— Ако искаш стрелци, Роланд, аз съм тук. Ние сме последните.
Роланд го поглежда, сетне го прегръща под палещото слънце. Чувства как животът на другаря му изтлява, а той все се смее. Бърт не спира да се смее.
— Добре — изхриптява Роланд и оглежда неколцината си оцелели бойци. — Ще атакуваме. И никаква милост!
— Никаква милост — повтаря Кътбърт.
— Няма да приемаме, дори да се предават или да предлагат примирие.
— В никакъв случай! Дори всичките две хиляди да хвърлят оръжие.
— Свири с проклетия рог!
Кътбърт вдига рога към окървавените си устни и го надува с все сила — надува го за последен път, защото когато рогът пада от ръката му след няколко минути, Роланд ще го остави да лежи завинаги в прахта. В скръбта си и жаждата за мъст той ще забрави напълно за Рога на Елд.
— А сега, приятели мои — хайл!
— Хайл! — изкрещяват последните му оцелели другари.
Това е техният край, краят на Гилеад, краят на всичко, но вече не го е грижа. Обхваща го бяс, влудяващ бяс. „За последен път — мисли си. — Така да бъде.“
— След мен! — изкрещява Роланд от Гилеад. — Напред! За Кулата!
— За Кулата! — приглася му Кътбърт; вдига рога и револвера.
— Никаква милост! — крещи Роланд. — НИКАКВА МИЛОСТ!
Втурват се срещу боядисаната в синьо орда. Двамата с Кътбърт са най-отпред. Когато преминават първите сивочерни каменни лица, сред свистящите куршуми и стрели, проехтява звън. Неописуемо хубава мелодия; красотата и сякаш го разкъсва.
„Не сега — помисля си. — Не сега, о, богове… оставете ме да довърша започнатото. Оставете ме да свърша заедно с приятеля си и веднъж: завинаги да намеря покой.“
Посяга към ръката на Кътбърт. За миг усеща докосването на окървавените му пръсти… сетне те изчезват. Или по-скоро Роланд изчезва от бойното поле. Започва да пропада, обгръща го мрак, падането му е безкрайно, музиката звучи, каммен звучи („Звучи като хавайска песен, нали?“), Джерико Хил го няма, Рогът на Елд е изчезнал, наоколо е само мрак и в него светят червени букви, достатъчно големи, за да ги прочете. Пише…
Пишеше „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Въпреки това много хора пресичаха улицата. Оглеждаха се бързо за коли и претичваха. Един мъж пресече въпреки приближаващото с голяма скорост такси. Таксито свърна рязко встрани и наду клаксон. Мъжът му изкрещя гневно и размаха среден пръст. Роланд се досещаше, че този жест не означава „дълги дни и спокойни нощи“.