В Ню Йорк беше нощ и макар че бе пълно с хора, нямаше никого от ка-тета. Роланд най-малко бе очаквал този развой на нещата — единственият преминал в другия свят да е той. Не Еди, а той. Къде, в името на боговете, да отиде? И какво да прави, когато стигне там?
„Помни собствения си съвет — рече си. — Ако някой премине сам, да остане на място.“
Означаваше ли това изобщо да не мърда от ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и четвърта улица и да гледа безучастно как светещият надпис на светофара се сменя от червеното „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ на зеленото „ПРЕМИНИ“ и обратно?
Докато размишляваше над това, зад гърба му прозвуча радостен и почти истеричен вик:
— Роланд! Сладкишче! Обърни се и ме виж!
Роланд се обърна. Знаеше кого ще види, но въпреки това се усмихна. Споменът от Джерико Хил бе ужасен, но каква гледка го очакваше тук — Сузана Дийн тичаше към него, разперила ръце, от очите и бликаха сълзи на радост.
— Краката ми! — крещеше колкото и глас държи. — Краката ми! Отново са цели! О, Роланд, сладурче, слава на Исус, КРАКАТА МИ СА ЦЕЛИ!
Тя се хвърли в обятията му и го разцелува горещо, като повтаряше:
— Краката ми, о, Роланд, виж, мога да ходя, мога да тичам. Краката ми отново са цели, слава на Бога и всички светии, краката ми са цели.
— Нека ти носят огромна радост, сърце мое — рече той бавно.
Още използваше официалностите, характерни за Кала, но след известно време в Ню Йорк вероятно и той щеше да псува и да размахва среден пръст след такситата.
„Аз обаче винаги съм бил чудак — помисли си. — Дори не мога да казвам «аспирин».“ Тя хвана ръката му и я допря до прасеца си:
— Чувстваш ли? Нали не си въобразявам?
Роланд се засмя:
— Нали сама дотича? Да, Сузана, истина е. — Докосна и другия и крак. — Два крака, цели-целенички. — Намръщи се. — Трябва обаче да ти намерим обувки.
— Защо? Това е сън. Нали?
Усмивката му бавно помръкна.
— Не е ли сън? Наистина ли?
— Изпаднали сме в тодаш. Ние наистина сме тук. Ако си отрежеш крака, Мия, утре, когато се събудим край лагерния огън, ще си с един отрязан крак.
Другото име сякаш само се изплъзна от устата му. Той застана нащрек, любопитен да види реакцията и. Ако тя забележи, щеше да и се извини и да и каже, че преди да изпадне в тодаш, е сънувал някаква стара позната (макар че освен Сюзан Делгадо в живота му бе имало само още една жена, заслужаваща да си я спомня, и името и не беше Мия). Тя обаче не забеляза и това не го изненада.
„Защото се е готвила за поредния лов — като Мия, — но музиката я е прекъснала. И за разлика от Сузана Мия има крака. Тя се гощава на богата трапеза в голяма зала, разговаря с приятелките си, не е ходила в «Морхаус» или «Мор и хаос»… и има крака. Значи тази тук е едновременно и двете, макар че не го съзнава.“
Обнадежди се, че няма да срещнат Еди. Той можеше да долови разликата, макар че самата Сузана не я забелязваше. Това щеше да е лошо. Ако имаше право на три желания като в приказка, Роланд щеше да използва и трите за изпълняването само на едно: да приключат задачата си в Кала Брин Стърджис, преди бременността на Сузана (бременността на Мия) да проличи. Трудно щеше да се справи с двата проблема едновременно. Може би дори беше невъзможно.
Тя бе впила в него големи, питащи очи. Не защото я бе нарекъл с друго име, а защото искаше да знае какво ще правят сега.
— Това е твоят град — рече той. — Искам да видя книжарницата и запустелия парцел. И розата. Можеш ли да ги намериш?
— Ами — измърмори тя и се огледа, — това е моят град, но Второ Авеню изобщо не изглежда, както когато Дета ходеше да краде от „Мейсис“.
— Значи не можеш да намериш книжарницата и парцела, така ли?
Роланд прозвуча разочаровано, но не отчаяно. Сигурно имаше начин да ги открият. Винаги имаше…
— О, няма проблем — отвърна тя. — Улиците са същите. Ню Йорк е като мрежа; авенютата са винаги в една посока, а улиците са перпендикулярни на тях. Фасулска работа. Хайде.
Светофарът се беше сменил на „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но Сузана се огледа, хвана Роланд за ръката и двамата пресякоха Петдесет и четвърта улица. Сузана крачеше уверено, въпреки че беше боса. Разстоянията между преките бяха малки, но имаше много екзотични магазинчета и Роланд все се зазяпваше. Макар че не внимаваше къде върви, никой не се блъсна в тях. Той се заслуша в тропането на тежките си обувки, хвърли поглед на сянката си.