Джейк вдигна палец и показалец, събрани в кръгче, и се засмя.
Този звук погали ушите на Роланд. Беше тъмно, но лампите от улицата хвърляха достатъчно светлина.
Джейк посочи една табелка сред отломките:
— Вижте, рекламата на закусвалнята. Аз я измъкнах от бурените, затова е тук. — Огледа се и посочи в друга посока: — Вижте там!
Табелката още стоеше. Роланд и Еди се обърнаха, за да я прочетат. Макар че не я бяха виждали, и двамата изпитаха усещането за нещо познато.
СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ „МИЛС“ И АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „СОМБРА“ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН! СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГНАТ ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ! ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ СЕ ОБАДЕТЕ НА ТЕЛЕФОН 661-6712! ЩЕ ВИ ЗАРАДВА ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ЧУЕТЕ!
Както им беше казал Джейк, табелката изглеждаше стара. Той си спомни допълнителния надпис върху нея; Еди също, макар че бе слушал само разказите на момчето — не защото означаваше нещо за него, а просто, защото му се струваше странно. Надписът стоеше: БАНГО СКАНК. Като забравена визитна картичка.
— Струва ми се, че телефонният номер е друг — каза Джейк.
— Така ли? Какъв беше старият? — поинтересува се Еди.
— Не помня.
— Как тогава си сигурен, че този е друг?
При различни обстоятелства тези въпроси навярно щяха да ядосат Джейк. Сега обаче, успокоен от близостта на розата, той просто се усмихна:
— Не знам. Вероятно няма причина, но наистина ми изглежда друг. Като таблото в книжарницата.
Роланд почти не ги слушаше. Продължи напред сред отломките и счупените стъкла, втренчен в мрака. Беше видял розата. До нея лежеше нещо, на мястото, където Джейк бе намерил ключа, но Стрелеца не му обърна внимание. Виждаше само розата, израсла в туфа трева, изцапана с розова блажна боя. Отпусна се на колене. След малко Еди и Джейк коленичиха от двете му страни.
Розата бавно разтвори цвят сякаш за поздрав. Тананикането се усили, зазвуча като ангелски хор.
Сузана се справяше добре. Държеше се въпреки загубата на краката и половината от личността си и сега се бе отпуснала в обичайната си унизителна поза, приседнала, със свити колене, на тротоара. Бе опряла гръб в оградата на запустелия парцел. „Трябва ми само надпис върху парче картон и пластмасова чашка“ — помисли си с горчива ирония. Остана така и след като видя мъртвата. Гласът на розата помагаше. Ко също и вдъхваше увереност с топлата си козина. Тя го погали. Не спираше да си повтаря, че не е луда. Добре, беше пропуснала седем минути. Може би. А може би електронният часовник ги беше изял. Добре, една мъртва жена пресичаше улицата. Може би. А може би просто беше надрусана — Ню Йорк бе пълен с всякакви типове… „Наркоманка със зелени червеи по устата?“
— Може би съм си въобразила — рече тя на зверчето. — Нали?
Ко бе насочил вниманието си повече към стрелкащите се светлини на фаровете, които сигурно му приличаха на блестящите очи на огромни хищници. Изскимтя плахо.
— Освен това момчетата скоро ще се върнат.
— Четата — съгласи се обнадеждено скунксът.
„Защо не отидох с тях? Еди щеше да ме пренесе.“
— Не можех — прошепна Сузана. — Не можех.
Защото част от нея се страхуваше от розата. От близостта и. Тази ли нейна половина бе владяла тялото и през загубените седем минути? Сузана се боеше, че е било така. Поне сега се беше махнала. Беше си взела краката, за да се върне в Ню Йорк през 1977. Така бе отнела и страха и от розата. Това вече беше добре. Тя не искаше да се бои от нещо толкова силно и прекрасно.
„Друга самоличност ли? Мислиш ли, че жената с краката има друга самоличност?“
Иначе казано, друга версия на Дета Уокър.
От тази мисъл и се доплака. Сега разбираше как се чувства човек, когато пет години след успешна операция рентгенолозите му кажат, че виждат сянка в белия му дроб.
— Не — прошепна отчаяно; група минувачи се отдръпнаха леко от оградата, въпреки че така намаляваха разстоянието помежду си. — Не, не искам да се повтаря. Не може да се случи отново. Аз съм цяла. Аз съм… оправена.
Колко време се бавеха приятелите и? Тя погледна електронния часовник. Показваше 8:42, но не беше сигурна, че е верен. Струваше и се, че са се бавили много повече. Цяла вечност. Дали да не ги извика? Само да и се обадят, да се увери, че са още там.
„Не. Без такива. Ти си стрелец. Поне той така твърди. Така си мисли. Не върви да пищиш като ученичка, видяла гъсеница. Стой тук и чакай. Ще се справиш. Ко е до теб и…“