Тогава видя мъжа на отсрещния тротоар. Стоеше до будката за вестници. Беше гол. През гърдите и корема му бе изрязан знак У, зашит нескопосано с черен конец. Безжизнените му очи я съзерцаваха. Погледът му сякаш минаваше през нея. Сякаш минаваше през света.
Всяка надежда, че може да е видение, изчезна, когато Ко излая.
Сузана запищя.
Когато розата се разтвори и им показа цвета си като алена пещ с яркожълто слънце в средата, Еди видя всичко, което беше важно.
— Боже мили! — възкликна Джейк; гласът му прозвуча сякаш от хиляди километри.
Еди виждаше велики събития и щастливи случайности. Видя Алберт Айнщайн, който за малко да бъде бутнат от фургон, разнасящ мляко, докато пресичаше улицата. Видя момче на име Алберт Швайцер да стъпва на сантиметри от локвичка сапунена вода до оголен кабел. Един нацистки оберлейтенант да изгаря листче с датата и мястото на съюзническия десант на Западния фронт. Видя как един мъж, възнамеряващ да отрови питейната вода на цял Денвър, умира от инфаркт в колата си край магистрала 80 с пакетче пържени картофи от „Макдоналдс“ в скута. Видя как един терорист, обвил тялото си с експлозиви, обръща гръб на претъпкан ресторант и вперва очи в небето като хипнотизиран. Видя четирима души да спасяват детенце от чудовище, чиято глава изглеждаше съставена от едно-единствено око.
Еди стана свидетел на безброй малки чудеса — от самолети, които не претърпяват катастрофа заради някаква нищожна подробност, до мъже и жени, които се озовават на подходящо място в подходящ момент и така дават началото на нови поколения. Видя целувки, разменени в тъмни входове, портфейли, върнати от съвестни граждани, и хора, стигнали на кръстопът и избрали вярното разклонение. Стана свидетел на хиляди случайни срещи, в които нямаше нищо случайно, на взимането на десетки хиляди правилни решения, на стотици хиляди съдбовни отговори, на милиони изрази на грижа към ближния. Видя старците от Ривър Кросинг и Роланд, коленичили в прахта, за да бъдат благословени от леля Талита; отново чу думите и. Чу как тя му заръчва да положи кръстчето и под Тъмната кула и да изрече името и на края на земята. Видя самата Кула в огнените листенца на розата и за миг разбра функцията и: как разпределя силовите линии във всички светове и ги крепи във великата спирала на времето. За всяка тухла, паднала на земята, вместо на главата на някое дете, за всяко торнадо, отминало някой паркинг за каравани, за всяка неизлетяла бойна ракета, за всяка ръка, непосегнала към насилие, заслугата беше на Кулата.
И тихия, напевен глас на розата. Песента, обещаваща, че всичко ще бъде спокойно, всичко ще бъде наред.
„Само че тук нещо не е наред“ — помисли си Еди.
В нежната мелодия звучаха фалшиви тонове. В листенцата на розата проблеснаха зловещи пурпурни светлинки, които не бяха на мястото си.
— Има два центъра на вселената — каза Роланд. — Два! — Гласът му звучеше, сякаш бе на хиляди километри. — Кулата… и розата. Въпреки това те са едно цяло.
— Едно цяло — съгласи се Джейк.
Лицето му бе обагрено в тъмночервено и яркожълто. Въпреки това на Еди му се струваше, че вижда и пурпурни отблясъци, напомнящи синини. Те се появяваха ту на челото на Джейк, ту на бузата му, ту около окото, изчезваха и отново изникваха на слепоочието му като физическото проявление на зла умисъл.
— Тук нещо не е наред — отбеляза Еди. — Какво?
Никой не му отговори.
Джейк посочи розата и започна да брои листенцата. Нямаше нужда, защото всички знаеха броя им.
— Трябва да купим този терен — заяви Роланд. — Да го вземем и да го пазим. Докато Лъчите се стабилизират и Кулата отново е в безопасност. Защото, когато Кулата е слаба, тази роза крепи света. Тя също отслабва. Болна е. Не го ли чувствате?
Еди отвори уста да каже, че го чувства, но в този момент Сузана запищя. Чуха и лая на Ко.
Еди, Джейк и Роланд се спогледаха като хора, събудили се от дълбок сън. Еди пръв скочи на крака. Обърна се и олюлявайки се, затича към оградата, като крещеше името и. Джейк се забави само за да грабне нещо от земята и го последва.
Роланд хвърли сетен, изпълнен с болка поглед на дивата роза, израсла напук сред боклука и бурените. Тя вече се затваряше.
„Ще се върна — помисли си. — Кълна се в боговете на всички светове, в майка си и баща си, в приятелите си… ще се върна.“
И все пак изпитваше страх.