Той се обърна и се затича към оградата. В главата му проблесна мисълта: „Две. Два центъра на вселената. Розата и Кулата. Кулата и розата.“ Цялото битие се поддържаше от тях, цялата крехка дантела световете.
Еди се прехвърли през оградата, приземи се тежко, изправи се и без да се замисля, се хвърли към Сузана. Ко продължаваше да лае.
— Сюз! Какво има?
Посегна към револвера, но не го намери. Оръжията явно не бяха преминали в тодаш.
— Там! — извика тя и посочи отсрещния тротоар. — Там! Виждаш ли го? Моля те, Еди, кажи ми, че го виждаш!
Еди усети как пулсът му се ускорява. Отсреща стоеше гол мъж, разрязан при аутопсия и после зашит. Един жив човек си купи вестник от близката будка, огледа се и пресече. Въпреки че веднага се зачете във вестника, той заобиколи мъртвеца. „Както заобикалят нас“ — помисли си Еди.
— Има още един — прошепна Сузана. — Една жена. Вървеше. Имаше червеи. Видях червеи в…
— Погледни!
Джейк бе коленичил и галеше Ко, за да го успокои. В другата си ръка държеше смачкан розов предмет. Лицето му пребледня.
Всички извърнаха очи. Към тях бавно вървеше дете. Личеше, че е момиче, само по рокличката на червени и сини шарки. Когато се приближи, Еди видя, че синьото би трябвало да символизира океана. Червените петна бяха платноходки. Главата и беше смазана в някаква ужасна катастрофа, бе така сплескана, че беше по-широка, отколкото висока. Очите и приличаха на спукани гроздови зърна. През бледото и рамо бе преметната бяла пластмасова чантичка.
Сузана си пое дъх да запищи. Мракът, който по-рано само беше чувствала, сега бе почти видим, обгръщаше я. Тя искаше да запищи. Трябваше да запищи.
— Тихо — прошепна Роланд в ухото и. — Не я плаши, горкичката. Заклевам те, Сузана.
Сузана преглътна писъка си и издаде лека въздишка.
— Мъртви са — тихо рече Джейк. — И двамата.
— Това са скитащи мъртъвци — обясни Роланд. — Слушал съм за тях от бащата на Алан Джоунс. Трябва да е било скоро след връщането ни от Меджис, преди всичко… как се казва, Сузана? Преди „всичко да отиде по дяволите“. Във всеки случай Горящия Крис ни предупреди, че ако изпаднем в тодаш, може да срещнем скитащите. — Той посочи мъртвеца на отсрещния тротоар. — Подобните на него са умрели толкова внезапно, че още не могат да осъзнаят какво им се е случило или просто отказват да приемат истината. Рано или късно се примиряват. Не вярвам да има много.
— Слава Богу — въздъхна Еди. — Прилича ми на филм за зомбита.
— Сузана, какво е станало с краката ти? — попита Джейк.
— Не знам. Изведнъж изчезнаха. — Тя забеляза погледа на Роланд и се обърна към него: — Нещо смешно ли виждаш, сладурче?
— Ние сме ка-тет, Сузана. Разкажи какво точно стана.
— Какво намекваш, по дяволите? — настръхна Еди.
Канеше се да добави още нещо, но Сузана го стисна за ръката.
— Хвана ме! — кимна на Роланд. — Добре, ще ви кажа. Според онзи електронен часовник съм пропуснала седем минути, докато ви чаках. Седем минути и хубавите ми нови крака. Не исках да ви го казвам, защото… Защото ме беше страх, че полудявам.
„Не от това се страхуваш — помисли си Роланд. — Не точно.“
Еди я прегърна и бързо я целуна по страната. Погледна нервно към другия тротоар и мъртвеца (за негова радост момиченцето с премазаната глава бе продължило по Четирийсет и шеста улица към сградата на ООН), после се обърна към Стрелеца:
— Ако онова, което каза преди известно време, е вярно, това прескачане на времето е лоша работа. Какво ще стане, ако вместо със седем минути, прескочи с три месеца? Ако при следващото ни идване Калвин Тауър е продал парцела? Не можем да го допуснем. Защото тази роза, човече… тази роза… очите му се насълзиха.
— Това е най-хубавото нещо на света — завърши мисълта чу Джейк.
— Във всички светове — уточни Роланд.
Запита се дали Джейк и Сузана щяха да се успокоят, ако научат, че прескачането на времето навярно е било само в главата на Сузана. Че през тези седем минути Мия е прескочила, за да се огледа, а после отново се е прибрала в дупката си. Вероятно не. Едно обаче ясно личеше от изражението на Сузана: тя знаеше какво става или поне подозираше. „Сигурно с истински ад за нея“ — помисли си Стрелеца.
— Ако искаме да направим нещо, трябва да се постараем повече — сподели Джейк. — Сега самите ние сме като скитащи мъртъвци.
— Трябва да се върнем и през 1964 — напомни Сузана, — ако искаме да пипнем мангизите. Нали, Роланд? Ако Черната тринайсетица наистина е у Калахан, можем ли да я използваме като врата?