Момчето. Стрелеца си даде сметка колко би искал да можеше да нарече Джейк така и колко малко още това определение щеше да е уместно. Имаше лошо предчувствие за Кала Брин Стърджис.
— Иди с тях след гощавката в Павилиона довечера. Отивай и се забавлявай.
— Сигурен ли си? Защото, ако мислиш, че може да имате нужда от мен…
— Баща ти казва мъдро нещо. Старият ми учител…
— Корт или Ваней?
— Корт. Той обичаше да казва, че еднооките виждат всичко плоско. За да видиш нещата, както са, трябва да имаш две очи, раздалечени малко едно от друго. Затова — давай. Иди с тях. Сприятели се с това хлапе, щом искаш. Изглежда добро момче.
— Да — измърмори Джейк; за радост на Роланд руменината му премина.
— Прекарай утрешния ден с него и приятелите му, ако има тайфа, с която излиза.
Джейк поклати глава:
— Живеят далеч в полето. Бен казва, че Айзенхарт има много ратаи и няколко момчета са на неговата възраст, но не му е разрешено да играе с тях. Предполагам, защото е син на главния пастир.
Роланд кимна. Не се изненадваше.
— Довечера в Павилиона ще ни предложат графа. Има ли нужда да ти напомням, че след първия тост преминаваш на сок?
Джейк поклати глава. Роланд докосна слепоочието, устните, ъгълчето на едното си око, сетне пак устните си:
— Трезва глава, затворена уста. Гледай добре, пести си думите.
Джейк се усмихна широко и вдигна палец.
— Ами вие?
— Тази нощ ще спим у свещеника. Надявам се утре да чуем, каквото има да ни казва.
— И ще видите… — Бяха изостанали малко от останалите, но въпреки това Джейк понижи глас: — Ще видите онова, за което ни спомена?
— Не знам. Вдругиден тримата ще дойдем в „Рокинг Б“. Може би ще обядваме със сай Айзенхарт и ще останем за малък разговор. През следващите няколко дни четиримата трябва да огледаме града и околността. Ако нещата вървят добре, можеш да прекараш в чифлика колкото време искаш.
— Наистина ли?
Макар че лицето му остана безизразно, по гласа на Джейк личеше, че е много доволен.
— Да. Доколкото разбирам, в Кала Брин Стърджис има три големи клечки: Овърхолсър, Тук магазинера и Айзенхарт. Много ще ми е интересно какво ще научиш за домакина си.
— Ще слушам внимателно и благодарност-сай.
Джейк се потупа три пъти по врата. По лицето му се разля широка усмивка. Подкара коня си в тръс и се изравни с новия си приятел, у когото му бяха разрешили да отседне и с когото го чакаха щури забавления.
— Ухааа! — възкликна тихо и проточено Еди. След почти два месеца скитане из гората гледката, която се разкри пред тях, заслужаваше такава реакция. Освен това имаше и елемент на изненада. Както яздеха по горската пътека по двойки (Овърхолсър се движеше сам най-отпред, а Роланд — в края), изведнъж дърветата свършиха и пред очите им се откри необятна равнина. Пред тях сякаш от нищото изникна градът, чиито деца трябваше да спасят.
Еди обаче не спря поглед върху онова, което лежеше точно пред него. Забеляза, че Сузана и Джейк също са вперили очи в хоризонта зад Кала. Не се налагаше да проверява дали и Роланд гледа натам. „Определение за пътешественик — помисли си Еди. — Човек, който винаги гледа към хоризонта.“
— Да, хубава гледка, слава на боговете — каза равнодушно Овърхолсър, погледна Калахан и добави: — На Исус Човека също, разбира се, всички богове са като един, когато се стигне до благодарности, така съм чул да говорят старите хора.
Продължи да бъбри, защото когато е богат чифликчия, човек свиква думата му да се слуша, но Еди престана да му обръща внимание. Отново насочи поглед към равнината.
Отвъд селището на юг преминаваше сивкава ивица. Ръкавът на Великата река, известен като Девар-тет Уай, спомни си Еди. След излизането си от леса Девар-тет течеше между стръмни брегове, но те се снижаваха, когато навлезеше сред обработваемите земи, и ставаха съвсем плоски. Той видя няколко палмови горички, зелени и невероятно екзотични. Около средно голямото градче, на запад от реката, равнината бе яркозелена с оттенъци на сиво. Еди беше сигурен, че при ярко слънце сивото изглежда бляскаво синьо и че когато слънцето свети директно отгоре, блясъкът е твърде силен, за да го гледа човек. Насажденията пред тях бяха оризища.