Вероятно нямаше да роптаят толкова, ако им беше дал една нощ за размишление, но Тян не възнамеряваше да го прави. Не им остави дори миг да съберат мислите си. Когато изпрати Хедон и Хеда с перото, всички дойдоха. Точно както бе очаквал.
Залата за събрания на Кала се намираше в края на главната улица до смесения магазин на Тук и по диагонал от градския Павилион, прашасал и тъмен в този сезон. Скоро жените щяха да го украсят за Жътва, обаче в Кала този празник не се отбелязваше много тържествено. Децата, разбира се, винаги с интерес наблюдаваха изгарянето на чучелата и получаваха безброй целувки, но само толкова. Панаирите и карнавалите може би имаха място в Средния и Вътрешния свят, ала тук беше различно. Тук имаха много по-сериозни грижи, отколкото да си устройват празненства.
Например Вълците.
Някои от мъжете — от плодородните ферми на запад и трите чифлика — дойдоха на коне. Айзенхарт от „Рокинг Б“ дори носеше пушка и беше препасал патрондаши. (Тян Джафърдс не вярваше патроните да действат, а дори да имаше някои добри, старото пушкало надали бе в състояние да ги изстреля.) Манихейците дойдоха наблъскани в каруца, теглена от две изродени кобилки — едната с три очи, а другата с голям розов израстък на гърба. Повечето яздеха магарета или мулета, носеха характерните бели панталони и разноцветни ризи. Спираха пред Събранието, бутаха широкополите си шапки, така че да увиснат на връвчиците през вратовете им, и се споглеждаха смутено. Помещението бе обзаведено с деветдесет прости чамови пейки — тъй като жените и тъпоумните не присъстваха, мъжете се побраха на по-малко от трийсет. Някои разговаряха, но никой не се смееше.
Тян стоеше пред входа с перото в ръка. Съзерцаваше слънцето, спускащо се към хоризонта, преминаващо от златисто в кървавочервено. Когато то докосна земята, Тян хвърли последен поглед към главната улица. Беше празна, само трима-четирима тъпоумни седяха на стълбите пред магазина на Тук. Всичките бяха необичайно едри и не ставаха за никаква друга работа, освен да чистят нивите от камънак. Не се виждаха други мъже, нито яздитни животни. Той си пое въздух, издиша, отново изпълни белите си дробове, вдигна очи към тъмнеещото небе:
— Исусе, Богочовече, не вярвам в теб, но ако те има, помогни ми. Кажи на Господ благодарност-сай.
След тези думи влезе и затвори вратите на Залата малко по-шумно от необходимото. Разговорите секнаха. Пред очите на сто и четирийсетте мъже, повечето земеделци, Тян прекоси помещението. Шумоленето на белите му панталони и тропането на подметките му по дървения под се чуваха ясно. Очакваше да изпита страх, да загуби способността си да говори. Беше земеделец, не актьор или политик. Сетне се замисли за децата си и когато вдигна очи към събраните мъже, смело срещна погледите им. Перото в ръката му не потрепваше. Заговори спокойно, гладко. Може би мъжете нямаше да приемат предложението му, както бе предсказал Дядо, но изглеждаха готови да го изслушат.
— Всички ме познавате — рече той, стиснал с две ръце древното перо. — Тян Джафърдс, син на Люк, съпруг на Заля Хуник. Имаме пет деца, две двойки и едно самичко.
През залата премина тих шепот, вероятно коментари какъв късмет имаха Тян и Заля със своя Арон. Той изчака отново да се възцари тишина и продължи:
— Живея в Кала, откак съм се родил. Споделял съм с вас мъки и радости, вие — също с мен. Затова ме изслушайте, моля.
— Говори, сай — отговориха в хор присъстващите.
— Вълците идат. Научих тази вест от Анди. След трийсет дни ще бъдат тук.
Последва нов шепот. Тян долови възгласи на възмущение и гняв, не и на изненада. Като вестоносец Анди си вършеше удивително добре работата.
— Дори онези от нас, които можем малко да четем и пишем, не разполагаме с почти никаква хартия, за да си водим записки — продължи той. — Затова не мога да кажа със сигурност кога са идвали за последен път. Няма архиви, както знаете, всичко се предава от уста на уста. Бил съм дете, затова ще да е било преди повече от двайсет години…
— Преди двайсет и четири — обади се някой от дъното на залата.
— Не, двайсет и три — провикна се друг от по-предните редици.
Ройбен Кавера се изправи. Беше пълен мъж, вечно се усмихваше. Сега обаче в изражението му се четеше само тревога.
— Те взеха Рут, сестра ми, чуйте.
От седналите плътно един до друг мъже се чу тих ропот — всъщност по-скоро дружна въздишка на скръб. Можеха да се настанят по-удобно, но бяха предпочели да останат притиснати един до друг.