„Какво очакват да им кажа?“
„По-добре кажи нещо, Еди — заговори в съзнанието му гласът на Хенри. — Чакат.“
— За извинение моля аз, ако започвам малко бавно. Много километри и колела сме изминали и вие сте първите хора, на които попадаме от много… От много какво? Седмици, месеци, години, десетилетия?
Еди се засмя. В своите уши звучеше като абсолютен глупак; човек, който не може да държи собствения си член, за да се изпикае, камо ли да стреля с револвер.
— От много сини луни.
Те се разсмяха при тези думи, и то силно. Някои дори изръкопляскаха. Бе успял да възбуди чувството им за хумор, без дори да го осъзнава. Това го накара да се отпусне и да заговори малко по-естествено. Хрумна му, че до неотдавна стрелецът, когото тези хора гледаха с такава надежда, бе седял по пожълтели гащи пред телевизора, бе хрупал „Нитос“, беше смъркал хероин и бе гледал „Мечока Йоги“.
— Идваме отдалеч и ни чака дълъг път. Времето лети, но ще сторим всичко, което е по силите ни, чуйте ме, моля аз.
— Продължавай, чужденецо! — изкрещя някой. — Добри слова казваш!
„Нима? — помисли си Еди. — Това е нещо ново.“
Последваха няколко възгласа: „Да“ и „Давай.“
— Лечителите в моето баронство имат една поговорка: „Първо, внимавай да не навредиш.“ — Не беше сигурен дали това бе девиз на адвокатите, или на лекарите, но го беше чувал няколко пъти по телевизията и му звучеше добре. — Ние няма да навредим тук, имайте ми вяра, но никой не може да изстреля куршум или дори да извади треска изпод нокътя на дете, без да пролее поне капка кръв.
Последваха възгласи на съгласие. Лицето на Овърхолсър обаче остана безизразно. В очите на неколцина Еди зърна съмнение. Нямаше право да се гневи на тези хора, които не им бяха сторили нищо лошо и не им бяха отказали нищо, но въпреки това им се ядосваше.
— В баронството Ню Йорк имаме и друга поговорка: „Няма нищо безплатно.“ Знаем, че положението ви е сериозно. Опълчването срещу тези Вълци ще е опасно. Понякога обаче бездействието кара хората да се чувстват гладни и болни.
— Чуйте го, чуйте го! — провикна се същият глас от задните редици.
Еди погледна натам и видя робота Анди, а до него — голям фургон, пълен с мъже с големи тъмни наметала. Това вероятно бяха манихейците.
— Ще огледаме — продължи той — и когато разберем всички страни на проблема ви, ще видим какво може да се направи. Ако решим, че не можем да ви помогнем, ще свалим шапките си пред вас и ще си тръгнем.
На втория или третия ред стоеше мъж с износена каубойска шапка. Рунтавите му бели вежди и мустаци бяха в тон с нея. На Еди му приличаше на Татко Картрайт в старото телевизионно предаване „Бонанса“. Този двойник на достолепния старец далеч не изглеждаше впечатлен от речта му.
— Ако можем, ще помогнем — продължи Еди. — Но няма да го сторим сами, мили хора. Чуйте ме, моля аз. Добре ме чуйте. Гответе се да се вдигнете на оръжие, за да постигнете своето. Гответе се да извоювате онова, което искате.
След тези думи той тропна с крак — мокасинът му не предизвика толкова ефектен шум като обувката на Роланд, но това не го притесни — и се поклони.
Последва мъртвешко мълчание. После Тян Джафърдс заръкопляска. Заля се присъедини към него. Бени също. Баща му го побутна, но момчето продължи; след малко Слайтман Старши също заръкопляска.
Еди изгледа свирепо Роланд. Стрелеца остана с непроницаемо изражение. Сузана дръпна съпруга си за крачола и той се наведе.
— Отлично се справи, сладурче.
— Проклет да е! — Еди кимна към Роланд.
След като всичко свърши обаче, той се чувстваше изненадващо добре. Освен това Роланд наистина не беше по речите. Ако му се наложеше, можеше да се справи, но иначе избягваше да говори.
„Е, сега поне знаеш какъв си — помисли си Еди. — Говорителят на Роланд от Гилеад.“
Толкова ли беше лошо? Нали Кътбърт Алгууд бе изпълнявал тази функция преди него?
Калахан излезе напред:
— Можем да ги приветстваме малко по-топло, приятели мои. Поздравете ги, както подобава на Кала Брин Стърджис.
Заръкопляска и хората от тълпата моментално последваха примера му. Аплодисментите бяха възторжени и продължителни. Имаше весели възгласи, подсвиркване, тропане с крака (макар и не толкова гръмко без дървен под, който да усилва звука). Оркестърът изсвири няколко откъса от тържествени мелодии. Сузана хвана Еди за ръката. Джейк го стисна за другата. Четиримата се поклониха като рокмузиканти след някое особено ефектно парче и аплодисментите удвоиха силата си. Накрая Калахан вдигна ръце, за да въдвори тишина: