— Чака ни сериозна работа, хора. Сериозни планове, сериозни дела. Сега обаче да сядаме и да пируваме. После ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим! — Те отново заръкопляскаха, но той пак даде знак да мълчат. — Достатъчно! — извика със смях. — И вие, манихейци, отзад. Знам, че носите собствено ядене, но не виждам причина да не хапнете и пийнете от общата трапеза. Елате сред нас, хайде! Забавлявайте се!
„Дано не е пир по време на чума“ — помисли си Еди, който още не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Сякаш някакъв зловещ гостенин ги наблюдаваше извън светлината на факлите. Сякаш предчувствието кънтеше в ушите му. Като тропане на крак по дървен под. Като удар с юмрук върху капака на ковчег.
Макар че имаше пейки и дълги маси, само старците се хранеха седнали. Беше паметно пиршество със стотици вкусни ястия. Вечерята започна с тост за Кала, вдигнат от Вон Айзенхарт с пълна чаша в едната ръка и перото в другата. Това вероятно беше местният герб.
— Нека вечно да добрува! — извика фермерът и изпразни чашата си на един дъх.
Еди се възхити — местната графа бе толкова силна, че само да я помиришеш, очите ти се насълзяваха.
— ДА БЪДЕ! — отвърнаха в един глас останалите и отпиха.
В този момент пламъкът на факлите стана яркочервен като залязлото слънце. Тълпата заохка, заахка и заръкопляска. За Еди това не беше голямо чудо — особено след Блейн Моно или биполярните компютри, управляващи Луд, но гледката беше хубава и безвредна за здравето. Той заръкопляска с останалите. Сузана също. Анди бе донесъл инвалидната и количка и и я разпъна, като и направи комплимент (също предложи да и разкаже за красивия чужденец, когото скоро щяла да срещне). Сега тя се разхождаше сред хората с пълна чиния в скута си, заговаряше се с едни, спираше при други и пак се преместваше. Еди предполагаше, че е присъствала на доста подобни приеми, и малко и завидя за небрежното държание.
В тълпата започнаха да се появяват и деца. Очевидно местните се убедиха, че гостите им няма да извадят огнените си железа и да започнат да стрелят наред. Най-големите момчета и момичета се разхождаха сами. Движеха се на групички като уличните банди, които Еди помнеше от детството си, и поглъщаха огромни количества храна (макар че дори вълчият апетит на подрастващите не се отразяваше чувствително на претрупаните маси). Наблюдаваха чужденците, но се държаха на почетно разстояние.
Малките не се отделяха от родителите си. Децата в трудната междинна възраст се бяха скупчили около пързалката, люлките и сложната катерушка в самия край на Павилиона. Някои използваха съоръженията, но повечето само ги гледаха разсеяно. Еди се замисли за тях. Виждаше колко много са близнаците (от това го побиха тръпки) и се досети, че именно тези деца, вече твърде пораснали, за да използват спокойно съоръженията за игра, са предпочитаната плячка за Вълците… ако негодниците се измъкнат безнаказано. Наоколо не се виждаше никой от „тъпоумните“ и Еди се досети, че предвидливо не са ги довели, за да не развалят празненството. Това беше разбираемо, но той се надяваше и за тях да е организирано скромно пиршество някъде. (По-късно се увери, че е така — със сладкиши и сладолед зад църквата на Калахан.)
Джейк би се вписал чудесно в компанията на средно големите деца, ако бе от Кала, но, разбира се, не беше. Беше си намерил приятел, който напълно му подхождаше — по-голям на години, по-малък като опит. Двамата обикаляха масите и хапваха оттук-оттам. Ко, както винаги, следваше Джейк по петите, като постоянно се озърташе. Еди не се съмняваше, че ако някой постъпи враждебно към Джейк от Ню Йорк (или приятеля му Бени от Кала), бързо ще се раздели с някой и друг пръст. По едно време двете момчета се спогледаха и без да разменят дума, избухнаха в смях. Това толкова напомни на Еди за собственото му детство, че го заболя.
Нямаше много време за спомени. От разказите на Роланд (и от наблюденията си върху него) той знаеше, че стрелците от Гилеад не са просто рицари на справедливостта. Те бяха и вестоносци, счетоводители, понякога шпиони, дори дипломати. Еди, отгледан от брат си и неговата тайфа с такива мъдри сентенции като „Защо не ми го издухаш като сестра си?“ или „Ще шибам майка ти и ще моли за още“, да не говорим за много популярното „Ако не млъкнеш, ще ти пикая в плювалника“, не беше уверен в дипломатическите си способности, но засега се справяше сравнително добре. Само Телфорд бе костелив орех, но останалите го накараха да замълчи, благодарност-сай.