Сетне (чудесата на тази вечер сякаш нямаха край) самият Роланд се качи на сцената, докато неколцина мъже внимателно сваляха Сузана.
Джейк и новият му приятел дойдоха при Еди. Бени Слайтман носеше Ко. До тази вечер Еди бе готов да се закълне, че зверчето би ухапало всеки, който се опита да го вземе, ако не е от ка-тета.
— Може ли да пее? — попита Джейк.
— Бих се учудил. Да видим.
Еди не знаеше какво да очаква и леко се удиви от възбуденото туптене на сърцето си.
Роланд свали револвера и патрондаша си. Подаде ги на Сузана, която ги взе и ги закачи на кръста си. При това ризата и прилепна плътно към тялото и на Еди за миг му се стори, че гърдите и изглеждат по-големи. Реши, че само му се струва заради светлината.
Факлите бяха оранжеви. Роланд стоеше сред тях, строен като момче. За миг огледа мълчаливите, любопитни лица и Еди почувства дланта на Джейк, малка и студена, в своята. Нямаше нужда да пита момчето какво си мисли, защото същото минаваше и през неговата глава. Никога не беше виждал човек, който да изглежда толкова самотен, толкова лишен от радостите на живота, от приятелство и топлина. Видът му сред това весело множество само караше истината за него да изпъква: той бе последният. Нямаше други. Ако Еди, Сузана, Джейк и Ко се представяха за наследници като него, това бе много далеч от реалността. Илюзия, едва ли не. Роланд обаче… Роланд…
„Стига — помисли си Еди. — Не мисли за това. Не и тази нощ.“
Роланд бавно скръсти ръце, притисна дясната си длан до лявата си буза и лявата длан до дясната. За Еди това не означаваше нищо, но седемстотинте жители на Кала нададоха възторжен рев, надминаващ обикновените аплодисменти. Еди си спомни един концерт на „Ролинг стоунс“. Тълпата бе издала същия шум, когато барабанисгьт на групата, Чарли Уотс, заудря по инструментите си първите тактове на „Хонки тонк уман“.
Роланд остана така, със скръстени ръце и длани на бузите, докато настъпи тишина; сетне заговори:
— Радваме се на гостоприемството на Кала. Чуйте ме, моля аз.
— Казваме благодарност-сай! — закрещя тълпата. — Чуваме те много добре! Роланд кимна и се усмихна:
— Аз и приятелите ми идваме отдалеч и имаме още много да направим и видим. Затова ще се откриете ли за нас, ако ние се открием за вас?
Еди почувства, че го побиват тръпки. „Това е първият въпрос“ — помисли си.
Джейк стисна ръката му.
Преди да завърши мисълта си, тълпата закрещя:
— Да, и благодарност-сай!
— Вярвате ли, че сме такива, за каквито се представяме, и приемате ли онова, което правим?
„Това е вторият“ — рече си Еди и сега той стисна ръката на Джейк.
Видя как Телфорд и Диего Адамс се споглеждат изненадано. Явно разбираха, че решението се взима пред очите им и те с нищо не могат да го предотвратят.
„Твърде късно, момчета“ — помисли си Еди.
— Стрелци! — изкрещя някой. — Истински стрелци, благодарност-сай! Благодарност в името Господне!
Последва одобрителен рев. Крясъци и ръкопляскане. Възгласи: „Благодарност!“, „Да“ и дори „Дявол го взел, истина е.“
Когато утихнаха, Еди зачака последния въпрос, най-важния: „Искате ли помощ от нас?“ Роланд не го зададе; просто каза:
— Сега ще се оттеглим и ще положим глави, защото сме уморени. Но преди това ще ви изпея една песничка, която съм сигурен, че знаете. Думите му бяха посрещнати с радостен рев; те наистина я знаеха.
— Знам я и я обичам — продължи Роланд от Гилеад. — Знам я от древни времена, но не бях очаквал да чуя „Оризовата песен“ от нечия уста, най-малкото от моята. Стар съм вече и гласът ми не е добър като преди, затова за прошка моля аз, ако пея фалшиво…
— Стрелецо, казваме благодарност-сай! — извика една жена. — Радост ще е за нас, да!
— А нима аз не чувствам същото? — попита тихо Стрелеца. — Не давам ли радост от моята радост и вода, която съм донесъл със собствените си ръце и сърце?
— Дай я на зелените нивя — изпяха в хор жителите на Кала и Еди почувства как в очите му напират сълзи.
— О, Боже — въздъхна Джейк. — Той знае толкова много…
— Радвайте се на ориза — завърши Роланд.
Остана неподвижен за миг, сякаш събираше сили от оранжевото сияние на факлите, после затанцува нещо средно между жига и степ. Отначало бавно, много бавно, на пети и на пръсти, на пети и на пръсти. Подметките му издадоха отново онзи звук като от удари върху ковчег, но този път в ритъм; все по-бързо и по-бързо.