Еди поклати глава:
— Няма значение. Това беше върхът. Надявам се, че празненството най-сетне свърши.
Това наистина беше краят.
След половин час четирима конници бавно яздеха по главната улица на Кала Брин Стърджис. Единият бе загърнат с дебел салид. Облачета пара излизаха от ноздрите на конете им и от устата на ездачите. Небето сякаш бе осеяно с хладни парченца диаманти, Стара звезда и Стара майка бяха най-ярки. Джейк вече бе тръгнал със Слайтман за имението на Айзенхарт. Калахан водеше другите трима пътешественици. Преди да тръгнат обаче, настоя Роланд да се увие с дебелото одеяло.
— Нали каза, че до къщата ти има по-малко от два километра… — започна Стрелеца.
— Няма значение. Облаците се разсеяха, толкова е студено, че нищо чудно да се образува скреж, а ти танцува комала, каквато не съм виждал никога през живота си.
— Колко години прави това? — поинтересува се Роланд.
Калахан поклати глава:
— Не знам. Наистина, Стрелецо, нямам представа. Помня много добре кога дойдох тук — през зимата на 1983, девет години след като напуснах Джерусалемс Лот. Девет години след като се сдобих с това.
Той вдигна осеяната си с белези ръка, сетне рязко я отпусна.
— Прилича на изгаряне — отбеляза Еди.
Калахан кимна, но смени темата:
— Във всеки случай тук времето тече различно, както сигурно вече знаете.
— Объркано е — съгласи се Сузана. — Също и стрелката на компаса.
Роланд, вече увит с одеялото, бе изпратил Джейк с няколко напътствени думи… и още нещо. Еди чу дрънкане на метал, когато Стрелеца му предаде нещо. Малко пари може би.
Джейк и Бени Слайтман изравниха конете си. Когато Джейк се обърна да им помаха, Еди изпита внезапна тревога. „За Бога, ти не си му баща“ — помисли си. Вярно беше, но това не го накара да се почувства по-спокоен.
— Ще се справи ли, Роланд?
Еди не очакваше друг отговор освен „да“, искаше само да се увери.
Дългото мълчание на Стрелеца го уплаши. Накрая Роланд отговори:
— Да се надяваме.
Повече не обсъждаха темата за Джейк Чеймбърс.
Църквата на Калахан беше ниска дървена постройка с кръст на вратата.
— Как си я нарекъл, отче? — попита Роланд.
— „Пресвета Богородица“.
Роланд кимна:
— Добре е…
— Чувстваш ли го? — попита Калахан. — Някой от вас чувства ли го?
Не се налагаше да уточнява какво има предвид.
Роланд, Еди и Сузана мълчаха.
Накрая Роланд поклати глава.
Калахан кимна доволно:
— Спи. — Замълча, после добави: — Слава Богу.
— Все пак чувствам нещо — каза Еди и кимна към църквата. — Като… не знам, някаква тежест.
— Да. Тежест. Ужасно е. Тази нощ обаче спи. Слава тебе, Господи.
Калахан се прекръсти. В дъното на добре отъпкана и обградена с грижливо оформени храстчета алея имаше друга дървена сграда. Къщата на Калахан.
— Тази ли нощ ще ни разкажеш историята си? — попита Роланд.
Калахан погледна слабото, изтощено лице на Стрелеца и поклати глава:
— Нито дума, сай. Дори да не бяхте уморени. Това не е разказ за през нощта. Утре на закуска, преди с приятелите ти да тръгнете по задачите си. Приемаш ли?
— Да.
— Ами ако се събуди през нощта? — попита Сузана и кимна към църквата. — Ако се събуди и ни изпрати в тодаш?
— Ще отидем — отвърна Роланд.
— Ти вече знаеш какво да правиш с него, нали? — осведоми се Еди.
— Може би.
Четиримата тръгнаха по алеята към къщата.
— Има ли нещо общо със стария манихеец, с когото разговаряше? — попита Еди.
— Може би — повтори Роланд; обърна се към Калахан: — Кажи ми, отче, теб изпращало ли те е в тодаш! Думата ти е позната, нали?
— Позната ми с. Да, два пъти. Веднъж в Мексико. В едно градче на име Лос Сапатос. И веднъж… мисля… в Кралския замък. Голям късметлия съм, че се върнах втория път.
— За кой крал става дума? — попита Сузана. — Артур Елд ли?
Калахан поклати глава.
Белегът на челото му проблесна на звездната светлина.
— По-добре да не говорим за това сега. Не е за през нощта. — Погледна Еди. — Вълците идват. Това е достатъчен проблем. Сега този млад човек ми съобщава, че „Ред сокс“ отново изгубили световната купа… от „Метс“?