— За съжаление.
Еди заразказва за последния мач (за който Роланд не знаеше нищо) и така неусетно стигнаха къщата. Калахан имаше домашна прислужница. Тя не беше тук, но бе оставила кана с горещ шоколад на огнището. Докато отпиваха, Сузана се обади:
— Заля Джафърдс ми разказа нещо, което може да те заинтересува, Роланд.
Стрелеца вдигна вежди.
— Дядото на съпруга и живее у тях. Известен е като най-стария жител на Кала Брин Стърджис. Тян и старецът от години не се погаждат. Заля дори не знае за какво са си сърдити, толкова отдавна се е случило, но тя се разбира добре с него. Казва, че през последните две години доста оглупял, но още имал проблясъци. Той твърдял, че веднъж видял един от тези Вълци. Мъртъв. Твърди, че лично го убил.
— Мили Боже! — възкликна Калахан. — Не може да бъде!
— Това са думите на Заля.
— Струва си да го изслушаме — рече Роланд. — При последното идване на Вълците ли е станало?
— Не. И не при предпоследното, когато Овърхолсър едва е бил роден. Станало е още по-преди.
— Ако се появяват през двайсет и три години, трябва да е било преди около седемдесет — изчисли Еди.
Сузана кимна:
— Той е бил възрастен мъж още тогава. Разказал на Заля, че с един мойт местни младежи направили клопка на Вълците край Западния път. Не знам колко е един мойт, но…
— Пет-шест души. — Както и да е, дядото на Тян бил с тях. И убили един от Вълците.
— И какво после? — заинтересува се Еди. — Как е изглеждал, когато свалили маската му? — Заля не каза. Подозирам, че не и е разправил. Ние обаче трябва…
Чу се силно хъркане. Еди и Сузана се обърнаха изненадано.
Стрелецът беше заспал, отпуснал глава на гърдите си. Бе скръстил ръце, сякаш сънуваше танца. И ориза.
Имаше само една допълнителна спалня, затова Роланд бе настанен на леглото на Калахан. Така Еди и Сузана можеха да се насладят на нещо като импровизиран меден месец: това бе първата им нощ заедно в едно легло и под един покрив. Не бяха прекалено изморени, за да се възползват. След това Сузана веднага заспа. Еди остана буден още малко. Колебливо насочи мислите си към църквицата на Калахан и се опита да почувства нещото, което лежеше вътре. Идеята вероятно не беше добра, но той не издържа на изкушението. Не усети нищо. Или поне нищо обезпокоително. „Мога да го събудя — помисли си. — Наистина мога.“ „Да и ако имаш развален зъб, можеш да го избиеш с чук, но защо да го правиш?“ „Рано или късно трябва да го събудим. Ще имаме нужда от него.“ „Може би, но когато му дойде времето. Не сега.“ Не му се искаше да се откаже. През съзнанието му преминаваха образи като стъкълца от счупено огледало под яркото слънце. Кала, простираща се пред очите им под облачното небе; сивата лента на Девар-тет Уай. Зелените нивя: ориза я сади-ла. Джейк и Бени Слайтман, които се споглеждат и избухват в смях, без да разменят дори дума. Проходът сред тълпата между главната улица и Павилиона. Факлите, променящи цвета си. Ко, който се покланя и говори („Елд! Благодарност!“) кристално ясно. Сузана, която пее „Страдам аз, откак съм се родила“.
Най-ясно обаче си представяше стройния Роланд, застанал невъоръжен, със скръстени ръце и длани на бузите; как оглеждаше жителите на Кала със сините си очи. Как задаваше въпросите, два от трите. Сетне тропането на обувките му по дъските, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато очите изгубеха способност да следят нозете. Как пляскаше. Потеше се. Усмихваше се, макар че очите му оставаха хладни. Какъв танц само! Мили Боже, как само играеше на светлината на факлите. „Ком-ком-комала, ориза я сади-ла.“ Сузана изстена в съня си.
Еди се обърна към нея. Нежно погали гърдите и. Последната му мисъл беше за Джейк. Дано се грижат добре за него в това ранчо. Иначе тежко им.
Еди заспа. Не сънува нищо. А под тях граничната земя се вьртеше като развален часовник малко преди да спре.
ВТОРА ГЛАВА
Сухо разкривяване
Роланд се събуди малко преди съмване от поредния кошмар за Джерико Хил. Рогът. Нещо, свързано с рога на Артур Елд. До него в голямото легло Стареца спеше намръщен, сякаш и той сънуваше нещо мъчително. По челото му се бяха образували дълбоки бръчки, прорязващи кръстовидния белег.
Роланд се беше събудил от болка, не от видението как рогът пада от ръката на Кътбърт. Краката му се разкъсваха от болка. Пред очите му затанцуваха ярки кръгове. Това бе цената за изтощението от предната вечер. Ако се разминеше така, щеше да е добре, но той знаеше, че причината за страданията му не бе само лудешката комала. Не беше и ревматизмът, който му напомняше за себе си през последните седмици, докато тялото му се нагаждаше към влажния климат. Той добре си даваше сметка за причината, поради която глезените му, особено десният, бяха започнали да се подуват. Подобно подуване наблюдаваше и в коленете си и макар че бедрата му не проявяваха такива признаци, когато поставеше ръка върху дясното, усещаше, че и то претърпява някаква промяна. Не, не беше виновен ревматизмът, който така мъчеше Корт в последните му дни и го парализираше край огнището у дома при дъждовно време. Това беше нещо по-лошо. Артрит, и то от най-лошия вид, сух артрит. Скоро щеше да стигне и ръцете му. Роланд с радост би отстъпил дясната на болестта, ако това щеше да я задоволи. Беше се научил да върши много неща с нея, откакто гигантските раци бяха изяли първите му два пръста, но никога нямаше да може да я използва пълноценно. Само че болестите не се отказват толкова лесно, нали? Човек не може да ги омилостиви с жертвоприношения. Артритът идваше, когато си поиска, и го отпускаше, когато си реши.