„Остава ми може би година — мислеше си Роланд, легнал до свещеника от света на Еди, Джейк и Сузана. — Дори може би две.“
Не, не две. Вероятно нямаше дори една. Какво казваше Еди? „Не се самозалъгвай.“ Еди знаеше много поговорки от своя свят, но тази бе особено сполучлива. Особено подходяща за случая.
Не, нямаше да се откаже от Кулата, дори да изгуби способността да стреля, да язди, да реже кожени ремъци, да цепи дърва за огъня; щеше да преследва целта си докрай. Никак обаче не харесваше мисълта да се влачи след останалите, да зависи от тях, може би да язди вързан за седлото, защото нямаше да е в състояние да се държи сам. Стара котва, която нямаше да могат да изтеглят, ако се наложеше бързо отплаване. „Ако се стигне до това, ще се самоубия.“
Не, нямаше да се самоубие. Това бе горчивата истина. „Не се самозалъгвай.“
Това насочи мислите му отново към Еди. Трябваше да го предупреди за Сузана, веднага. С тази мисъл се беше събудил и може би болката бе добре дошла в този случай. Разговорът нямаше да е приятен, но трябваше да го проведе. Време беше Еди да научи за Мия. Сега, когато бяха в града — в къща, — беше по-трудно да се измъква незабелязано, но въпреки това щеше да и се налага. Не можеше да пренебрегва нуждите на бебето и собствените си копнежи; също както Роланд не можеше да не обръща внимание на изгарящата болка в краката, която все още не беше достигнала ловките му ръце. Ако не бъде предупреден, Еди можеше жестоко да загази. А точно в момента нямаха нужда от повече неприятности.
Небето постепенно просветля. За изненада на Роланд зората не дойде от изток, а леко от юг. Тук дори слънцето бе объркано.
Икономката беше симпатична жена около четирийсетте. Казваше се Росалита Муньос и още щом видя Роланд, каза:
— Изпий едно кафе и ела с мен.
После се зае да шета около печката.
Калахан погледна любопитно Стрелеца.
Еди и Сузана още не бяха станали. Двамата мъже бяха сами в кухнята.
— Сериозно ли е? — попита свещеникът.
— Само ревматизъм. Наследствено е. Ако е слънчево и сухо, до обяд ще се оправя.
— Знам какво е. Благодари на Господ, ако не е по-лошо.
— Благодарен съм му. — Роланд се обърна към Росалита, която донесе големи чаши с горещо кафе: — И на теб казвам благодарност-сай.
Тя остави чашите и се поклони, после го изгледа сериозно:
— Никога не съм виждала по-хубав оризов танц, сай.
Роланд се усмихна мрачно:
— Затова тази сутрин страдам.
— Аз ще ти помогна. Имам специално котешко масло. Първо ще ти излекува болката, после куцането. Питай отеца.
Калахан кимна.
— Ще пробвам — склони Роланд.
— Благодарност-сай.
Тя отново се поклони и излезе.
Трябва ми карта на Кала — рече Стрелеца. — Не искам да е произведение на изкуството, само да е точна и с верен мащаб. Можеш ли да ми начертаеш?
— Не. Опитвам се да рисувам, но не мога да чертая, дори да ми опреш пистолет в челото. Нямам талант. Познавам обаче двама, които ще ти помогнат. — Калахан повиши глас: — Росалита! Роузи! Ела за минутка, моля аз!
След двайсет минути Росалита хвана Роланд за ръката, заведе го в килера и затвори вратата.