— Но ти знаеш кой го е направил.
— Може би. Но ти никога няма да разбереш. Поне не и от мен.
Изнесох леко назад ръката си с ножа и се приготвих да нанеса удар. Тогава зад мен проехтя изстрел. Раза се олюля и погледна към зейналата на корема му рана. Подпря се на бойницата и се хвана с две ръце за корема, опитвайки се да спре кръвта.
Франтони мина покрай мен и сграбчи Раза със свободната си ръка за гърлото.
Анджела застана до мен и ме хвана под мишница, за да не падна.
Франтони впери гневния си поглед в Раза и с дрезгав глас изрече:
— Може и да не си виновен за атаката срещу самолета, в която загина неговото семейство. Но съм сигурен, че си виновен за взрива на летището в Рим. Там загинаха много хора. Един от тях беше брат ми Реми. Той беше ченге, също като мен, но по-добър.
Погледнах към Анджела и тя стисна по-силно ръката ми.
— Да вървим — каза. — Нека Франтони да поеме нещата оттук.
— Нали каза, че няма да го арестуваш — обърнах се към Франтони.
Той ми отговори, но очите му не изпускаха Раза.
— Аз съм полицай от Отдела за борба с тероризма. Но съм роден и израснал в Неапол. Той ще бъде арестуван, но по неаполитански. Имате думата ми.
60.
Мостът на ангелите, Италия
С Анджела вървяхме по моста хванати за ръце, подминавайки статуите на ангели от двете ни страни. Лампите светеха с мека светлина в ранната вечер. Зад нас пред входа на замъка се суетяха полицаи и камористи. Реката приятно шепнеше под краката ни.
Бяхме минали покрай три ангела, когато чухме звука от тупването на човешко тяло върху камък. Раза беше паднал от покрива. Франтони беше отмъстил за смъртта на брат си.
— Имаш ли си любим ангел? — попита ме Анджела, без да обръща внимание на суматохата зад нас.
— Михаил — отвърнах. — Истински боец. А ти?
— Винаги съм си падала по Луцифер. Той е бил любимецът на Господ, както знаеш.
— Защо ли не съм изненадан? — изрекох и в същото време забелязах нейната кола, която ни чакаше на другия край на моста.
Обърнах се назад към извисяващия се и осветен от мигащите навсякъде наоколо лампи на полицейски коли замък.
Прекосихме моста и се насочихме към чакащия ни седан. Трима от нейните хора изтичаха към нас, отвориха вратите и ни помогнаха да се качим.
— Когато баща ми чуе за това, ще му се прииска да те убие. — Анджела се усмихна. — Отново.
Свих рамене.
— Щях да се разочаровам, ако реакцията му беше друга.
Двамата седнахме в колата и шофьорът бързо потегли към болницата. Анджела облегна глава назад и затвори очи.
Погледнах навън и после към нея. Лицето и косата ѝ бяха изцапани със засъхнала кръв. Раната ѝ продължаваше да кърви. Цепнатината на челото ѝ беше почерняла и изцапана с пръст.
Взех дланта ѝ в моята.
Тя се усмихна и стисна дланта ми по-силно. Обърна се и ме погледна.
— За тази вечер мога да ти дам само толкова — каза.
— Това ми е напълно достатъчно — отвърнах и затворих очи.
Първата битка, разразила се през дългото и жестоко горещо лято, беше към края си.
61.
Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ
Влязох в библиотеката с бинтован крак и с патерица в лявата ръка. Джими беше с гръб към мен и гледаше към градината и океана. Когато чу да влизам, се обърна с количката. Той се досещаше защо съм дошъл. Въпреки недъга си той все пак беше син на дон и разбираше по-добре от всеки друг защо не мога да го оставя жив.
Това беше най-трудното ми решение.
Чичо Карло беше компенсирал със смъртта си само част от предателството — издаването на информация от Джими на руснаците. Но имаше и друга част, за която само аз можех да отмъстя. С неговите действия той застрашаваше живота на сина ми, а аз не можех да позволя подобно нещо.
Приближих се до него. Застанах на сантиметри от инвалидната количка и поставих длан на рамото му. Той направи жест с ръце и аз кимнах.
— Ще стане бързо — казах му. — Обещавам.
Извадих тръбата от устата му и я пуснах на пода.
После застанах откъм машината на гърба на количката и изключих подаването на кислород. Джими започна веднага да се задъхва, погледна ме в очите и направи последен жест.
— И аз те обичам — казах и взех дланта му.
Джими взе да се гърчи, гръдните му мускули се мъчеха да вдишат въздух. Лицето му почервеня, цялото му тяло потрепери, краката също.
Загледах се в океана с мокро от сълзи лице. Усещах как животът бавно напуска тялото на Джими, докато той продължаваше да стиска дланта ми.