Всичко това се промени драстично през лятото, когато навърших тринайсет.
На четвърти юли, докато другите деца стояха на детската площадка или по покривите на сградите в очакване на фойерверките за Деня на независимостта, аз бях на втория етаж на нашия дом, до леглото на майка ми. Наблюдавах с мъка последните ѝ мигове живот. Тялото ѝ беше крайно изтощено и отказваше повече да се съпротивлява срещу болестта. Баща ми стискаше едната ѝ длан, аз — другата. Майка ми със сетни сили произнесе: „Съжалявам. Много съжалявам.“ След тези думи клепачите ѝ се затвориха, главата ѝ се отпусна безжизнено на една страна.
Баща ми не беше емоционален човек. Ден след като погребахме майка ми — единствената жена, която някога беше обичал — той замина за поредния курс с камиона, натоварен с варели, пълни с петрол, към един завод в Мисула, Монтана. По план трябваше да се върне след по-малко от седмица. Замина, очаквайки от мен да проявя отговорност и да ходя редовно на училище, да се връщам вкъщи за вечерята, приготвена от нашата съседка и най-добрата приятелка на майка ми, Филомена. Баща ми винаги се отнасяше с мен като с възрастен. Между нас имаше взаимно доверие; бяхме сигурни, че никой няма при никакви обстоятелства да предаде другия. Сега си давам сметка, че това е слабост, но може да бъде оправдана, когато е между баща и син.
На обратния път от Монтана, някъде на острите завои в планините на Пенсилвания, баща ми отбил рязко встрани, за да избегне сблъсък с два елена, застанали почти на шосето. Ремаркето на камиона поднесло и машината се пързаляла по асфалта повече от триста метра. Накрая камионът се блъснал челно в една мантинела, баща ми изхвръкнал през предното стъкло, паднал по глава и се ударил в дънера на едно дърво. Смъртта настъпила почти моментално — жертва на нещастен случай с две невинни животни и хлабав предпазен колан.
Но аз не бях толкова наивен.
Баща ми беше минавал години наред по тези пътища и знаеше, че около завоя по всяко време може да изскочи някое животно. Той винаги караше в средната лента по време на опасните участъци. Превключваше на по-ниска предавка и намаляваше скоростта на тази двестакилометрова отсечка от пътя. Той беше маниак на тема безопасност, проверяваше и препроверяваше двигателя и кабината и никога не потегляше на път, преди да се увери, че всичко е обезопасено и действа безотказно.
Баща ми беше избрал този начин да сложи край на живота си.
Много години беше живял с чувството на вина заради болестта на майка ми и тежестта от нейната смърт се беше оказала непосилна за него. Така той беше предпочел да напусне този свят на пътен участък, който познаваше като петте си пръста.
И така аз се озовах сам в голямата зала, на около метър от затворения ковчег с тялото на баща ми. Бях със същия черен костюм, с който бях и на погребението на майка ми, седнал на неудобния стол в миришещата ужасно зала, изгубил за по-малко от месец единствените хора, които имаха значение за мен. По едно време вратата се отвори и чух зад гърба си стъпки. Погледнах назад и видях един мъж, който приличаше на баща ми по походката и телосложението, макар и да беше много по-добре облечен и излъчваше авторитет. На вид беше от онези, които знаеха как да постигат своето и не признаваха „не“ за отговор.
Той се приближи до ковчега на баща ми, постави длан върху капака и наведе глава. Постоя тихо няколко минути, после се прекръсти, обърна се, отиде до ъгъла на залата и взе оттам един сгъваем стол. Спря се на сантиметри от мен, разгъна стола и седна.
— Аз съм Карло Марели — изрече авторитетно. — Брат на баща ти и твой чичо.
— Той никога не е споменавал за теб — отвърнах. — Никога не ми е казвал, че има брат.
— Не бяхме много близки.
— Защо?
— Ще ти кажа, като му дойде времето — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Сега трябва да поговорим за мен и теб.
— Не знам нищо за теб.
— Аз пък знам достатъчно за теб.
— Като например какво?
— Че си хлапе с остър ум. Обичаш да си сам, мълчалив си и не допускаш хората близо до себе си.
— Хора като теб ли?
Той се усмихна и кимна.
— Особено пък хора като мен. Но това може да се промени. Ще се опознаем и ще се научим да имаме доверие един на друг, обаче това ще отнеме известно време. Ако се съгласиш, ще разполагаме с предостатъчно време.
— Как така? — попитах.
— Искам да дойдеш да живееш при мен. Отсега те предупреждавам — животът ти ще бъде много по-различен от този, който си имал с майка си и баща си. Но също така искам да те успокоя, че на теб няма да се гледа като на гост или като на мой племенник-натрапник. Ще бъдеш отглеждан и към теб ще се отнасят като към мой син. Давам ти думата си. А това обикновено е достатъчно за хората, които ме познават.