Пътят на Али от дете на разведени родители през млад студент до горд мюсюлманин, готов да умре за святата кауза, имаше за кулминация смъртта на баща му през пролетта на 2010 година. Али прекара три седмици до леглото му, като се отделяше от него само за да извърши редовните си молитви. Даваше храна на баща си, макар че той ядеше неохотно и малко, и му четеше книга — там в стаичката в дъното на малкия им апартамент. Двамата прекарваха заедно времето в компанията един на друг и когато болестта на баща му позволяваше, си говореха. Али обичаше страшно много човека, който го беше научил да чете, да си завързва връзките на обувките и да рецитира молитвените слова. Нещо повече, той хранеше дълбока почит и уважение към него. Той познаваше баща си толкова добре, колкото малцина синове познаваха родителите си. Но за тези три седмици, докато гледаше как тялото на най-близкия му човек гасне и се предава пред тежката и неизлечима болест, той осъзна причината, поради която баща му мразеше Запада и всичко, което олицетворяваше западното общество.
— Тъжно ми е да те гледам така — каза му Али в един от последните им моменти заедно. — Мразя да те гледам как се мъчиш.
— Това е цената, която човек плаща за дългия си живот — отвърна баща му.
Али се усмихна и избърса потта от челото на баща си.
— За нищо ли не съжаляваш? — попита го той.
— Само за едно — отговори баща му.
— Свързано ли е с майка ми?
Баща му поклати глава.
— Не. Ако с майка ти не се бяхме оженили, нямаше да имам такъв прекрасен син като теб. За мен бракът си остава едно голямо щастие в живота ми.
— Тогава за какво съжаляваш?
Баща му впери очи в него, лежащ неподвижно и затаил дихание в тихата стаичка, в която единственото обзавеждане се състоеше от леглото, нощно шкафче, бюро и молитвено килимче.
— Иска ми се да имах смелостта да извърша това, което други по-храбри мюсюлмани преди мен са сторили — накрая отвърна той.
— Какво е то?
— Да отдам живота си. Да жертвам плътта си в името на Аллах.
Четиринайсет месеца след смъртта на баща му Али бен Башир стоеше на изпълнения с хора площад, в един от най-красивите и спокойни градове на света, точно пред църквата, в която бяха погребани много от най-великите таланти на Ренесанса. Той разкопча колосаната си бяла риза и отвътре се показа плетеница от жици, часовников механизъм и малки парчета експлозив, омотани с тиксо около гърдите му. Али разпери ръце, стиснал в дясната малък черен пулт с червен бутон.
„За теб го правя, скъпи ми татко — произнесе той. — Правя го в името на светлата ти памет.“
После вдигна глава към безоблачното небе и натисна червения бутон.
Първа част
„На света няма престъпление, за което да не се чувствам виновен.“
1.
Лос Анджелис, Калифорния, САЩ
Пролетта на 2013 година
На тяхно място трябваше да съм аз.
Не Лиза.
Не и скъпите ми момичета.
Нито който и да било друг. Мишената бях аз. Те искаха да се докопат до мен. Винаги са искали да се докопат до мен. Но мен не можеха да пипнат и с пръст. Затова се насочиха към онези, които бяха уязвими. А аз им позволих да го сторят.
Настоявах Лиза и дъщерите ни да вземат частния самолет и да бъдат придружени от бодигардове, седнали в предната и задната част на салона, а друг екип от охраната да ги посрещне на летището. Така го бях замислил. И така и щеше да стане, ако не бях проявил мекушавост. Оставих се да ме разубедят и да склоня на тяхното.
Лиза не искаше трите ни деца да растат като цветя в саксия. Искаше да имат нормално детство и да водят нормален живот, толкова нормален, колкото можехме да си позволим предвид това кой бях аз и с какво се занимавах. Тя винаги беше мечтала за това — за нормален и спокоен живот. И двамата си давахме сметка, че това беше почти невъзможно, не и в моето обкръжение. Ако една жена иска спокоен и тих живот, се мести в малко градче и се омъжва за местния бакалин. Но когато се влюбиш в такъв като мен, бъди готова за всякакви изненади.
Аз съм предпазлив човек.
Не се доверявам на непознати, изнервям се, когато присъствам на многолюдни срещи и събития — било то сватби, концерти или вечерни партита с повече от десет присъстващи — и пътувам заедно с дискретна охрана, която винаги е достатъчно наблизо, за да се намеси в критичен момент. Имам разрешително за оръжие и никога не си показвам носа навън, без да съм затъкнал в кобура поне един зареден пистолет. Не се придържам към редовни и рутинни графици, вместо това непрекъснато променям всичко — от времето и мястото за физически упражнения и фитнес, заведенията, в които се храня, до маршрутите, по които се придвижвам до поредната ми работна среща. Тези навици по никакъв начин не ме притесняват и в интерес на истината, дори изпитвам приятно чувство при мисълта, че имам пълен контрол над средата около мен. Това ми дава свобода на действие и ми позволява да се съсредоточа върху текущите ми задачи.