Карло Марели беше последният от старото поколение донове.
Той беше безжалостен убиец, заплаха за всеки, който оспорваше властта му. Ръководеше престъпна организация, която печелеше сто милиона долара годишно както от законна, така и от незаконна дейност. Горд беше с постиженията си, с изградената от нулата империя, с кариерата си, започнала още в тийнейджърските години като куриер на тогавашния председател на Борда, самия франк Костело.
Той ме беше отгледал като свой син, беше ме завел в дома си след смъртта на родния ми баща. Той беше овдовял рано, имаше две деца — дъщеря, Карла, и син, Джими. Карла беше на петнайсет, когато се запознахме, и ми даде ясно да разбера, че не иска да чува нищо нито за мен, нито за фамилния бизнес. Тази нейна нагласа не се промени и години по-късно. Джими беше друго нещо, с него станахме като кръвни братя и верни приятели.
Той е роден с дегенеративно заболяване на мускулите, което го обрича да бъде непрекъснато прикован в инвалидна количка, да не може да говори и да може да диша само с тънка тръбичка, свързана с портативно устройство за очистване на въздуха. Но той беше умен и упорит и не се оставяше недъзите да вземат връх. Беше прочел всички книги в библиотеката на баща си, имаше дипломи по музика и изкуствознание и както и баща ми и чичо ми, ме научи на всичко, което знаеше за шаха — как да играя играта и как да прилагам нейните принципи в живота и работата си.
Джими ме накара да прочета няколко книги и статии, които ми отвориха очите за полезните принципи на шаха. Няма друго знание, което да ми е помогнало повече в живота. Научих се да се поставям на мястото на противника си и да мисля като него, как да го побеждавам като предвиждам ходовете му.
Теорията на играта също така ми позволява да запазя паметта за баща ми жива.
Баща ми обожаваше да играе карти и беше ненадминат в италиански игри като скопа и сете бело. Харесваше бочи — игра на късмета, и шаха — игра на уменията. Когато бях малък, баща ми ме водеше със себе си да гледам как играе с неговите приятели. Слагаше ме да седна на високо — на ръба на някой шкаф или на висока табуретка, точно над главите на играчите — и ми даваше сандвич с прошуто и моцарела, след което топло ме прегръщаше. „Гледай и се учѝ — шепнеше в ухото ми. — И се опитай да отгатнеш ходовете на играчите, преди да са ги направили.“
С времето станах много добър в това.
Научих как можеш да намалиш риска в сете бело, подобна на блекджак, като наблюдаваш и изучаваш навиците на противниковите играчи. В игра, в която всеки сбор по-голям от седем и половина означава, че си „изгорял“, колкото по-предпазливо подхождаш, толкова по-голяма сигурност имаш. Но това не е най-прекия път към победата. Направи ми впечатление, че тези, които имаха репутация на агресивни играчи, често отнасяха най-големите печалби. Те демонстрираха пред другите, че не ги е страх и че им стиска да рискуват. Щом останалите го разберяха, не беше необходимо те да поемат рискове. Всъщност те печелеха повечето си игри чрез предпазливи и внимателни ходове. Именно чрез страха от дръзки залози успяваха да контролират опонентите си.
И докато аз се наслаждавах да гледам тези игри и извличах поуки от часовете, прекарани в присъствието на баща ми и неговата компания, най-много ме заинтригува шахът. На шахматната дъска играчът трябваше да вземе предвид едновременно три гледни точки, за да победи. Трябваше да бъде безстрашен и да предприема дръзки ходове. Трябваше да „разчете“ опонента си, да предвиди не само непосредствено следващия му ход, но най-малко следващите му два хода. Кога да отбранява позицията си и да отрази атака, докато не настъпи подходящ момент за контранападение. Това беше стратегическа игра, която изискваше умение и търпение, за да се постигне победа.
Това беше животът, игран върху шахматната дъска.
Заради работния график на баща ми, който го принуждаваше да отсъства от града често по няколко дни, една наша игра продължаваше седмици наред. Прекарвах часове, вперил поглед в дъската, в разположените върху нея фигури и се опитвах да отгатна какъв ще бъде следващият му ход и съответно какъв ход да предприема аз. Баща ми беше отличен играч и още по-добър учител. Той успя да ме направи шахматист от висша класа и непобедим опонент.
След неговата смърт мястото му беше заето от чичо Карло.
За него шахът беше повече от игра. Беше пътна карта, инструкция как да се ръководи престъпна организация — опознай врага си, разучи неговите силни и слаби страни, атакувай безпощадно и отстъпвай само в краен случай. Двамата братя обожаваха играта, но всеки по коренно различни причини. Баща ми играеше за удоволствие. Чичо ми играеше, за да тренира инстинкта си и за да го държи във форма — допълнително средство, което да му помогне да се задържи на върха в жестокия подземен свят. С времето аз се научих да ценя играта и заради двете причини.