— Тогава какво те притеснява?
Чичо Карло остави пурата в пепелника и ме погледна. Този поглед ми беше добре познат — ярко напомняне, че този треперещ от немощ старец с хриптящи дробове все още е един от най-влиятелните и могъщи донове в страната.
— Стига си се правил, че не разбираш, Винсънт. Когато иде реч за теб и Стрега, винаги има и нещо друго и ти го знаеш.
Кимнах и преместих погледа си върху гледката през прозореца — красивите градини в имението на чичо ми, което се намираше в Хамптънс.
— Това беше много отдавна — отвърнах.
Той се засмя отново.
— Джанети и неговата банда са от старата школа на Камората. За тях почти нищо не се е променило от седемнайсети век досега. Техните правила и методи никога не се променят. Ако си мислиш, че след всичките тези години, особено в светлината на случилото се, то ще остане в миналото, дълбоко грешиш, скъпи ми племеннико. Голяма грешка, която може да ти коства живота.
— Джанети я готви за свой заместник, за шеф на Камората. Никога не го е крил. Много скоро Анджела ще бъде единствената жена — член на нашия Съвет. За нея тази битка е голямо изпитание. Затова ще направи всичко, за да се хареса на останалите членове.
— Той може да има по-големи амбиции за нея.
— Моето място?
Чичо Карло кимна.
— Отдавна го познавам. Постави ли си някаква цел, не се отказва, докато не я постигне. Като куче, захапало кокал. Анджела е неговото наследство. Всичко, което той прави сега, всеки ход, който предприема, го прави с мисълта за нейното бъдеще.
Три години след като почина баща ми, чичо Карло прати мен и Джими в Италия през лятото, за да се запознаем с доновете от другата страна на океана. Там за първи път срещнах Анджела. Бяхме на една възраст с нея и макар че аз говорех развален италиански, а нейният английски не беше по-добър, с нея бързо се сприятелихме и тримата — аз, Анджела и Джими — ходехме навсякъде заедно. Баща ѝ бързо забеляза топлите чувства между нас, но по онова време аз бях твърде наивен, за да внимавам какви сигнали давам на дона с постъпките си.
Но Джими забеляза и една сутрин, докато закусвахме в стаята, която деляхме двамата, той извади бележника си и ми го подаде. На белия лист беше написал списък с всички фамилии, за които се беше сетил — кралски и мафиотски — които бяха скрепявали съюзите си през вековете чрез династически бракове.
— Защо ми го показваш? — попитах.
Той ми направи знак да обърна страницата. На следващата страница беше написал моето име и това на Анджела, свързани с фамилията Джанети.
— Ти сериозно ли?
От погледа му разбрах, че е без значение дали Джими го мисли сериозно или не. По-важното беше, че сериозният в случая е бащата на Анджела.
— С Анджела говорихме за това, Джим — казах аз. — Има още много време, още сме млади. В момента искаме само да се забавляваме. Нищо повече.
Джими се вторачи в мен, докато приключвах със закуската си. Повече никога не спомена за брак между мен и Анджела.
И двамата знаехме, че съм влюбен в нея. Тя вече беше започнала да се превръща в красива жена. Имаше дълга светлоруса коса, светлокафяви очи и усмивка като филмова звезда. Лесно се палеше и не го прикриваше, но, от друга страна, беше изключително щедра към онези, които обичаше. Имаше и черно чувство за хумор. Привличането стана моментално — и ако трябва да съм честен — то остана завинаги.
Тя се чувстваше и се държеше по-свободно в обкръжението на момчета, отколкото с момичетата на нейната възраст. Макар и много млада, разбираше какво е да си дъщеря на дона и каква власт ти дава подобна титла.
През онова дълго и горещо лято тримата прекарвахме заедно по-голямата част от дните и вечерите си. Сутрин отивахме на плажа и се виждахме с приятели, печахме се на скалистия бряг.
Следобед, докато градчето, спеше и магазините бяха затворени, ние се катерехме по върховете, наслаждавайки се на прохладата от сенките на боровите дървета и червеникавата пръст. Гледахме към вилите и улиците, скупчени в ниското. Вечерите бяха най-забавни. Ходехме да танцуваме в местните клубове, докато Джими седеше на масата и ни гледаше как правим брейк-чупки на дансинга, заобиколени от множеството.
Много от вечерите ни завършваха със сладолед в един денонощен бар на плажа, докато някъде наоколо свиреше музика, а рибарските лодки се поклащаха от вълните на прилива.
След като се върнах в Щатите, с Анджела започнахме да си пишем често, като всеки от нас се опитваше да усъвършенства владеенето на езика на другия. Тя си кореспондираше и с Джими, който знаеше много по-добре от мен италиански. Джими и чичо Карло многократно ми намекваха, че Анджела е готвена да наследи империята на баща си. Може би това ме възпря дружбата ни да прерасне в нещо повече.