— Готови ли сме?
Джак кимна.
Свалих го отново на тротоара и двамата продължихме към театъра за любимия бродуейски мюзикъл на Джак — „Книгата на мормоните“.
— Знаеш ли кой трябва да се притеснява? — попитах.
— Кой?
— Твоите „Янки“. Много са зле този сезон. Дали да не смениш отбора си?
— За „Янките“ изобщо не се притеснявам, татко — отвърна Джак. — Те ще се оправят.
— Добре тогава, значи вече нямаш ник’ви грижи.
27.
Неапол, Италия
Ресторантът в сърцето на форчела беше пълен наполовина с вечерящи клиенти. Четиримата млади мъже, седнали на маса в ъгъла, се наслаждаваха на изисканата храна и пиеха скъпо червено вино. Докато виното се лееше, те ставаха все по-шумни, като веднъж дори се закачиха с певицата — жена на средна възраст в прилепнала рокля, която изпълняваше неаполитански балади от малката сцена до бара, на метър и нещо от тесния вход на заведението.
Други двама мъже седяха на бара и мълчаливо пиеха „Ферне Бранка“ с лед и лимон. По-високият и по-младият от тях, Луиджи Манцо, беше на не повече от трийсет и пет, член на Камора от тийнейджърската си възраст. През този период беше работил като куриер, като шофьор на дон Виторио Джанети и като събирач на дългове, докато не се беше издигнал на сегашния си пост като един от най-доверените бойци на Стрега. В свободното си време Манцо колекционираше стари автомобили „Фиат“ и портрети от улиците на един от най-опасните и бедни градове в Европа. Той беше стегнат, строен, не се палеше лесно, но действаше светкавично. Мъжът до него беше по-възрастен и по-спокоен, но не по-малко опасен. Казваше се Бартоло Винопиано, но местните го знаеха повече като „Брулело“, понеже той беше собственик на лозе в северната част на страната, където се произвеждаше любимото му вино.
Манцо хвърли поглед към големия стенен часовник над бара.
— Заключи външната врата — нареди той на Брунело. — Не ни трябват други посетители. Нека сервитьорите да кажат на клиентите, че заведението затваря и да ги подканят да си вървят. Да го направят, без да привличат вниманието.
— На всички маси ли? — попита Брунело и направи знак на главния сервитьор.
— На всички без една.
— И какво ще правим с нея?
— Ще предложим да ги почерпим по един дижестиф. И ще оставим бутилката.
— Вече се питах кога тя ще направи ход. Поне ще ги изчакаме да свършат с вечерята.
— Тя е най-добра по това време — каза Манцо. — Точно след края на вечерята.
За петнайсет минути ресторантът се опразни. Клиентите си тръгваха на равни интервали от време и това не предизвика никакво подозрение. Четиримата на ъгловата маса продължаваха да пият и да разказват истории и не обръщаха никакво внимание на напускащите клиенти. Явно бяха по-млади отколкото изглеждаха, но брадите на трима от тях и рядката четина на четвъртия — този с най-бурен смях и най-тънък гласец — ги състаряваха. Дрехите също ги издаваха — маркови дънки и тениски с дълъг ръкав, обувки тип „кубинки“ със силно износени подметки. Те почти не обърнаха внимание на сервитьора, когато той постави на масата им четири изстудени чаши и бутилка „Лимончело“.
— Комплимент от заведението — каза сервитьорът.
— Кажи на персонала да си върви — каза Манцо на Брунело. — Тя иска да е сама с тях.
— Не се ли притесняваш, че ако се почувстват притиснати, ще извадят пистолети?
— Те не ходят въоръжени с пистолети. Те са от онези, които се препасват с бомби и се самовзривяват. Само това знаят и могат. Но тази вечер са без бомбените препаски.
Брунело улови погледа на главния сервитьор и му направи знак да си върви заедно с кухненския персонал. Сервитьорът кимна и влезе през двойната дървена врата в относително тихата и спокойна кухня на заведението.
— Направи кана с кафе — нареди Манцо. — Донеси я с голяма чаша и я остави на масата вляво от тях. После седни в другия край на ресторанта и не изпускай и четиримата от очи.
— Ти ще бъдеш ли тук?
— Ще бъда там, където съм ѝ необходим — отвърна Манцо.
Брунело тръгна към дъното на ресторанта, но по средата се обърна отново към Манцо:
— Все забравям как обичаше тя кафето?
Манцо се усмихна.
— Гъсто и горчиво. Също като теб.
Анджела Джанети се приближи до масата и се усмихна на четиримата мъже, които продължаваха да разговарят и да пият. Бутилката „Лимончело“ беше празна и голямото количество изпит алкохол си казваше думата. Гласовете им бяха дрезгави, думите им завалени.