Беше си направо гангстерски рай. Но в моя свят разстоянието между рая и ада е само една крачка. Терористичните организации не искаха да се подчиняват на нашите методи, а ние още по-малко искахме да имаме нещо общо с хаоса, който те сееха. Освен това те привличаха нежелано внимание от страна на силите на реда и закона. Ако някой от тях стъпеше на паша територия, биваше моментално ликвидиран, без много шум и колебание. Тази система действаше сравнително ефективно в продължение на няколко години.
Но тогава се появиха руснаците. Добре организирана сила с членска маса от милион и половина души и още по-добре финансирана. През последните десет години те се бяха снишили, изчаквайки прахът от Студената война да се разсее окончателно, след което започнаха да демонстрират мускули и щедро да спонсорират терористи. За разлика от тях моята група предпочиташе да върши този тип работа в сянка и да прави бизнес в държави със стабилни правителства. При руснаците беше тъкмо обратното. Те просперираха на гърба на световните конфликти — колкото повече и по-големи конфликти имаше, толкова по-добре беше за тях. Руснаците поддържаха връзки с четирийсет от общо сто деветдесет и една терористични организации из целия свят и бяха главни спонсори на двайсет и три други такива организации, финансовите потоци, които изливаха те, бяха неизчерпаеми. Те снабдяваха терористите с всякакво оръжие и високотехнологично оборудване. Руснаците също така имаха информация и познания за онова, което представляваше мечтата на всеки терорист — „мръсната“ бомба. Трийсет процента от членовете на руската мафия бяха дипломирани физици и химици. Тази комбинация от престъпни амбиции и възможности представляваше смъртна заплаха за моя бизнес.
И сякаш това не беше достатъчно, проблемът на южната ни граница продължаваше се засилва. През 2008 година мексиканските банди започнаха да взимат пари от терористите, ръководейки се от принципа, че врагът на Съединените щати беше техен приятел. Босовете на наркокартелите организираха мащабен наркоканал, купувайки тонове хашиш и хероин от осемдесет и седем терористични групи по целия свят, които на практика им служеха като доставчици. В замяна, вместо да им платят в брой, мексиканците ги затрупаха с планини огнестрелно оръжие от всякакъв калибър, а патроните към тях бяха бонус. За мен не остана незабелязан фактът, че оръжията, с които мексиканците се разплащаха, бяха крадени и произведени в Щатите.
Кървав конфликт можеше да избухне по всяко време буквално във всяка точка от земното кълбо. Положението беше стигнало точката на кипене. Затова през лятото на 2012 година аз взех важно решение. Едно от онези решения, каквито на човек се налага да вземе един път, най-много два пъти в живота си.
Можех да се оттегля от всичко, което бях изградил, да се наслаждавам на остатъка от живота си, горд с престъпната си империя. Бях на трийсет и три, със съпруга, която обожавах, две дъщери и син, който беше достатъчно само да ми се усмихне, за да се почувствам най-щастливия човек на света. Имах спестени милиони долари, бях инвестирал разумно други милиони — всеки цент законно изкаран. Притежавах успешна фирма за недвижими имоти и строителство, която щеше да осмисля ежедневието ми и да ми осигури тих и спокоен живот.
Но нещо ме гризеше отвътре, спираше ме да избера по-лесния път и да се оттегля.
Ако оставех терористите и техните помагачи да удържат на своето, те щяха да разрушат за нула време това, което беше построено не без моята активна роля. Освен това хора като мен никога не се предават без бой. Иска ни се да мислим, че можем да го направим, но истината е, че аз никога не намирах сили у себе си да оставя някакъв проблем — какъвто и да било проблем — да бъде решен от друг.
Аз нямах и грам съмнение, че тези терористични групи трябваше да бъдат унищожени. И моята организация беше единствената, разполагаща с необходимите финансови средства и човешка сила, за да се изправи в челен сблъсък с тях. Налагаше се да бъдем не по-малко решителни и безпощадни от враговете ни, да използваме всички сили и средства, умения и връзки, за да се преборим с тях. Неминуемо щяхме да дадем тежки загуби — както финансови, така и човешки — но друг начин нямаше. С един хулиган, който само търси повод, за да ти скочи на бой, не можеш да се разбереш по мирен начин. А освен това не може да си сигурен, че си се договорил с някого, ако не можеш да имаш вяра на този човек. Обмислих ситуацията от всички възможни аспекти и не открих друг вариант на действие. Принудени бяхме да водим война. Война, която щеше да е нова за нас: силата на модерните гангстери срещу руската мафия, мексиканските картели и многобройната армия терористи.