— Надявам се вечерята да ви е харесала — каза тя.
Те се обърнаха към нея и се ухилиха.
— Искаш да танцуваме ли? — попита я единият от тях.
— Не и по твоя начин — отвърна Анджела.
— А може и да ни покажеш нещо повече, освен танци — включи се най-възрастният от тях, като избърса устата си с опакото на дланта. — Уверявам те, много ще ни зарадваш.
— Ако тази вечер някой ще се забавлява, това ще съм аз.
— Коя си ти, бе? — попита я този с рядката брада.
— Собственичката на ресторанта, в който се намирате — отвърна Анджела и хвърли бърз поглед към Брунело. — В моя квартал, в града, който е под мой контрол.
Четиримата грубо се изхилиха.
— Да не би да мислиш, че ще ни уплашиш? — попита я единият.
— Би трябвало. Ако имате поне малко ум.
— Боя се, че ще те разочаровам — отвърна най-големият. — Там, откъдето идваме ние, не се боим от никого, особено от жена.
— Което е грешка. — Тънкото острие се плъзна незабелязано по десния ръкав на Анджела. Тя стисна здраво черната дръжка и се приближи още до масата, като застана между двама от мъжете, все още с усмивка на лицето. — Някой от вас въоръжен ли е?
— За глупаци ли си ни мислиш? Защо трябва да отговаряме? — реагира един от четиримата.
Тя реагира светкавично. Вдигна главата на мъжа най-близо до нея и прокара острието по гърлото му. После го пусна да се просне върху масата, като в същото време бялата покривка почервеня от кръвта му.
Тя застана зад умиращия, без да изпуска от очи останалите трима, които бяха застинали по местата си. В този миг куршумът, изстрелян от пистолета на Брунело, направи дупка в окото на младежа с рядката брада и го уби на място.
Манцо застана зад останалите двама, а Брунело остана на мястото си на съседната маса. Анджела заобиколи убитите, приковала очи към живите. Тя се приближи към тях уверено и спокойно.
— Както виждате, между моята група и вашите има известна прилика — каза. — Ние не се боим да пролеем кръв, за да получим отговори на дадени въпроси.
— Ти не зададе никакви въпроси — успя да отговори единият. — Само говореше за вечерята.
— Ето сега ще ти задам. Вие сте членове на клетката на Раза. По улиците усилено се говори за атентати тук, в Неапол, и някъде другаде в Италия, които ще се случат в следващите няколко дена. Искам да ми кажете кога ще бъдат извършени тези атентати.
— И да ти кажем, и да не ти кажем, ти пак ще ни убиеш — отвърна по-дръзкият от двамата. — Защо тогава да ти вярваме?
— Защото съществуват много начини един човек да умре. Бързо като двамата ви другари. Но може и по друг начин. От вас зависи.
— Ние не сме високопоставени членове в групата ни — каза другият. Той беше млад и много уплашен. — Разполагаме със съвсем оскъдна информация, която няма да ти е от полза.
— Това ще реша аз — отвърна Анджела. — Когато ми кажете какво знаете.
По-младият хвърли крадешком поглед към другаря си.
— Нямаме избор — рече. — Разкажи ѝ.
— Няма да кажа нищо на тази италианска кучка! — озъби се онзи. — Нито ти ще разкриеш каквото и да било, пъзльо!
Анджела погледна към Манцо и кимна. Той омота тънко въже-гарота около врата на опърничавия и подпря коляно върху дървената облегалка на стола. Мъжът вдигна ръце в плах опит да предотврати неизбежното, краката му затрепериха, от устата му излезе пяна. Манцо беше твърде силен и як, за да може жертвата му да се отърве от него, уменията му надминаваха многократно тези на терориста. Бяха нужни не повече от двайсет секунди, за да изстиска и последните капки живот от нещастника, който само преди броени минути се беше наслаждавал на изисканата италианска храна.
Анджела изчака мъжът да се свлече на стола, след което Манцо прибра гаротата в джоба на якето си. Тя погледна единствения останал жив терорист.
— Сега ще ти е по-лесно да говориш — каза.
Младежът огледа трите трупа около него. Ръцете му се разтрепериха, лицето му се изкриви от паника. Очите му се напълниха със сълзи, повече от страх, отколкото от съжаление към мъртвите му другари.
Анджела се обърна към Манцо:
— Донеси му чаша вода и нещо по-силно за пиене.
Манцо отиде до бара, а тя остана при терориста.
— Ще ме убиете ли, дори и ако ви кажа всичко, което знам? — попита той.
Манцо постави две чаши пред уплашения младеж.
— Пий — нареди Анджела. — Сега не мисли за смъртта. Само ми кажи какво знаеш.
Младежът пресуши чашата с вода на един дъх.
— Никога не ни казват подробности — започна той и с трепереща ръка остави празната чаша на масата. — Дори не знаем коя е мишената до самия ден на атаката. Най-много да разберем предната вечер, ако бомбата трябва да избухне на сутринта.