— А какво ви казват?
— Много малко. Предимно слухове.
— Например?
— В момента много се говори за културни паметници. Според някои се има предвид църква или може би музей. В комплекса имаше няколко книги за изкуството. Дадоха ни ги да ги прочетем. Повечето от тях са албуми с репродукции, има и биографии.
— На кои художници?
— Повечето са от Ренесанса. Раза прекарва доста време в музеи и църкви. Той е обсебен от творците на изкуството не по-малко отколкото от мисията.
— Конкретно от някои творци ли?
— Често споменава Микеланджело. Освен това боготвори Караваджо. Чувал съм, че самият той намира много прилики между неговия живот и живота на Караваджо. Смята се за голям художник и когато рисува, копира Караваджо.
— Защо дойдохте в Неапол?
— Пак казвам, не ни дават много информация, освен тази къде ще избухне бомбата и къде да застанем, и да чакаме заповеди. Пристигнахме преди два дена и това ни беше първата вечер извън конспиративната квартира.
— Ти и приятелите ти празнувахте — отбеляза Анджела. — Не ми прилича на обикновено вечерно излизане. Поправи ме, ако греша.
Младежът посегна към чашата с вино, която му донесе Манцо.
Анджела се приближи и хвана ръката му.
— Сега говори, после ще пиеш.
— Не разбирам — отвърна мъжът, макар че по внезапната промяна в жестовете му пролича, че съзнава цялата сериозност на ситуацията, в която се намира.
— Сега ще ти се изясни. Къде трябваше да отидете ти и приятелите ти утре сутринта? — зададе въпрос тя.
Младежът си пое дълбоко дъх, поколеба се, без да може да овладее треперенето на тялото си, сякаш стоеше на улицата през зимата, а не в топлия ресторант.
— В пристанището на Маргелина — отвърна.
— Къде в пристанището?
— Гишето за билети. Там трябваше да ни чака човек с четири пътни чанти и четири билета. По един за всеки от нас.
— И после? — попита Анджела, макар и да се досещаше за отговора.
— Всеки от нас трябваше да се качи на различен кораб за островите и за Соренто.
— Какво щеше да има в чантите?
Младежът затвори очи и кимна.
— По това време на годината, сутринта, началото на уикенда — тези кораби ще са пълни с хора — изрече тя. — А ти и приятелите ти бяхте готови да ги избиете всичките, включително да убиете и себе си.
Младежът не отговори нищо. Само посрещна мълчаливо гневния поглед на Стрега. Тя пусна ръката му и се отдръпна крачка назад.
— Утре ще се срещнеш с мъжа с чантите — нареди му. — Ще му кажеш, че приятелите ти закъсняват, но ще гледаш да си убедителен. Ясно?
Младежът кимна.
— Казаха ли ви след колко време ще избухнат бомбите в чантите?
— След трийсет минути. Искаха корабите да се напълнят с хора и да излязат в морето. Също така искаха да се подсигурят, понеже корабите никога не отплават от пристанището по график.
Анджела погледна Брунело, който само кимна, отиде до вратата на заведението, извади мобилния си телефон и излезе навън, като заключи отново след себе си. Тя отново се обърна към младежа:
— Четиримата в една стая ли се настанихте?
— Да.
— И с вас нямаше никой друг?
— Никой.
— Собственикът на квартирата замесен ли е?
— Не. Само ние четиримата. С никого не сме говорили.
— Ще останеш тази нощ тук. В мазето има легло. Ще оставя двама от хората ми, за да сме сигурни, че няма да се успиш.
— Какво ще стане утре сутринта?
— Ще умреш — отвърна Анджела. — Точно както го беше планирал.
28.
Рим, Италия
— Трябва да отклоним вниманието му — каза Раза.
Той вървеше между Аврим и един мрачен тип на име Сантос. Висок и слаб, Сантос излъчваше самоувереност и надменност. Той държеше бастун в дясната си ръка и незапалена пура в лявата. Не си беше ходил в родината си Мексико още откакто я беше напуснал като тийнейджър. Оттогава прекарваше времето в различни европейски столици, най-вече в Лондон и Рим. Беше търговец на оръжие от старата школа. Навлязъл в занаята като момче, започнал да доставя крадени оръжия на германската смъртоносна терористична група „Баадер-Майнхоф“. На двайсет и пет той се беше оженил за една от първите участнички в италианската терористична групировка „Червените бригади“, но тя загина в престрелка с полицията в малко градче южно от Салерно. Той си остана един от най-добрите оръжейни трафиканти. Позициите му винаги оставаха непоклатими, независимо от това кои организации се изкачваха на върха и кои завършваха с крах. Сантос се чувстваше на върха на щастието, когато сееше семената на терора и смъртта.